– Контакт.
Сперански затвори очи за миг и прокара пръстите на свободната си ръка през буйната бяла коса. Време беше. Толкова планове бе начертал през годините. Толкова операции бе провел. Толкова кризи бе преодолял. Но сега за пръв път залозите бяха наистина високи.
За него. Лично за него. И за единствения човек в света, за когото го бе грижа.
……
В момента, в който Сперански вдигна телефона, Джак Ричър се качваше в една кола. Тъкмо бе решил онзи проблем, свързан с физиката и биологията, по задоволителен начин – макар той определено да не бе допаднал на съдържателя на бара – и бе тръгнал обратно към автогарата. Ричър възнамеряваше да последва дългогодишния си принцип, който изискваше да вземе първия автобус, независимо накъде потегля. Но тогава чу автомобила, който се приближаваше бавно зад гърба му. Вдигна ръка и, за негова изненада, шофьорът спря. Колата бе нова и лъскава. Вероятно взета под наем на летището. Шофьорът бе елегантен младеж на двайсет и две-три, облечен в тъмносин костюм. Ако се съдеше по учестеното му дишане и бледото му лице, скоро щеше да получи тежък пристъп на паник атака. Бизнесмен, помисли си Ричър. Изпратен самичък в командировка за пръв път. Уплашен да не провали нещо. В резултат на което проваля всичко, до което се докосне.
– Извинете, господине! – Гласът на младежа прозвуча още по-притеснено, отколкото подсказваше видът му. – Знаете ли как да стигна до междущатска магистрала четиресет? Трябва да продължа на запад. – Шофьорът показа екрана, вграден в арматурното табло. – Сателитната навигация явно ме мрази. Непрекъснато ме изпраща на улици, които не съществуват.
– Разбира се – отвърна Ричър. – Но ми е трудно да ви обясня. По-лесно е да ви покажа.
Младежът се поколеба и огледа Ричър от главата до петите, сякаш се опитваше да определи ръста му. Или обиколката на гръдния кош. Забеляза немитата му коса. Небръснатото лице. Паяжината от белези около кокалчетата на огромните му юмруци.
– Или предпочитате да обикаляте безцелно наоколо? – попита Ричър, като се постара гласът му да прозвучи загрижено.
Младежът преглътна и попита:
– Къде отивате?
– Все ми е едно. Магистралата е добър вариант като за начало.
– Добре. Ще ви откарам до магистралата, но няма да стигна кой знае колко далече. Пътувам за място, което едва ли ще ви хареса.
– На какво разстояние от тук?
– Стотина километра може би. Някакво забутано градче близо до Плезънтвил.
– А дали в това градче има кафене?
Младежът сви рамене.
– Най-вероятно. Не мога да бъда сигурен. Никога не съм бил там.
– Предполагам, че ще ми допадне – каза Ричър. – Да вървим.
……
Ръсти Ръдърфорд взе чашата си и осъзна, че е изправен пред още една дилема, с която се сблъскваше за пръв път. Къде да седне? Обикновено това не бе проблем. Той никога не пиеше кафето си вътре. И не му се налагаше да търпи гневните погледи на десетки клиенти, вперени в него. Ръсти потисна желанието си да се скрие в задната част на кафенето. Местата там бяха твърде неудобни, а и не отговаряха на целите му. В същото време обаче Ръсти не искаше да седне до прозореца – не бе готов да се изложи на показ, – затова избра малка квадратна маса в средата на помещението. Там имаше два стола, тапицирани с червен винил, а всеки сантиметър от плота ѝ бе покрит с драсканици. От предишни клиенти, предположи Ръсти. Имаше текстове на песни. Стихотворения. Вдъхновяващи цитати. Той ги прегледа набързо, не откри нищо, което да му допадне, събра кураж и вдигна глава. Опита се да установи зрителен контакт с хората от съседните маси. Но се провали. Освен с един едва проходил малчуган, чиито родители станаха и си тръгнаха веднага щом осъзнаха какво се случва. Ръсти отпи от кафето си. Целта му бе да остане тук поне един час. Накрая стигна до утайката на дъното на чашата. И въпреки това не бе установил каквато и да било форма на комуникация с никого освен с продавачката, която не пропускаше възможността да му метне някой враждебен поглед. Ръсти си взе ново кафе и седна на друга маса. Но и това не му донесе късмет. Поседя още четиресет минути и накрая жената отиде при него и му нареди или да си поръча храна, или да си тръгне.
– Няма да си поръчам храна – отвърна Ръсти. – Ще си тръгна. Но ще се върна утре. И вдругиден. Всъщност ще идвам всеки ден оттук нататък, докато всички повярват в моята невинност.
Жената го изгледа с безразличие и се върна зад касата.
Ръсти се изправи.
– Чуйте ме! – заяви той.
Никой не му обърна внимание.
– Чуйте ме! – повиши глас Ръсти. – Случилото се с този град наистина е ужасно. Няма спор. Но вината не е моя. Ни най-малко. Истината е, че аз се опитах да го предотвратя. Бях единственият, който се опита.