Фордът се приближи бавно, с почти пешеходна скорост. Бариерата трепна, събудена сякаш от дълбок сън, вдигна се бавно нагоре и се изправи под прав ъгъл. Пикапът ускори. Шофьорът дори не погледна към микробуса до входа. Бариерата остана вдигната, като се поклащаше от движението си нагоре. Но не се спускаше. Все още. Времето за вдигане и спускане на бариерата явно бе изчислено съобразно камионите. А те бяха дълги, тежки, бавни. Сандс се огледа. Никой не гледаше към тях, затова тя натисна педала на газта и влезе на територията на депото много преди бариерата отново да заеме обичайното си място.
Вътре имаше две сгради, разположени вляво и вдясно от входа. Тази вляво бе по-малката. Офисът, предположи Ричър. Тя бе едноетажна, с грубо иззидани тухлени стени, плосък покрив, шест квадратни прозореца и обикновен бетонен навес над вратата. Отпред имаше трийсет места за паркиране, половината от които бяха заети. Сред автомобилите имаше два сребристи немски седана, спрели встрани от останалите, възможно най-близо до входа на сградата. Останалите бяха американски коли среден клас, в най-различни бледи цветове, разпръснати из целия паркинг. Най-вероятно това бяха колите на служителите.
Не тях търсеше Ричър.
Сградата вдясно беше построена от бетонни блокчета и като че ли отговаряше на описанието "депо", както я бе нарекъл онзи мъж с пушката. Тя имаше най-обикновена правоъгълна форма, бяла фасада, ламаринен покрив и четири големи ролетни врати. Всичките бяха достатъчно високи, за да може през тях да мине боклукчийски камион. И достатъчно широки. Но всичките бяха затворени. Вляво от тях, до вратата за персонала, имаше една-единствена редица от места за паркиране. Четири от тях бяха заети. От пикапи. Три форда и един додж. Не нови, но чисти и добре поддържани. Явно принадлежат на монтьори или механици, предположи Ричър.
Не тях търсеше той.
Вдясно от сградата имаше празно пространство, което се простираше чак до оградата. Там нощуваха камионите. Имаше място за поне половин дузина. А там, където оградата извиваше към входа и пространството се стесняваше, се виждаше още една редица от автомобили. Общо седем. Стар джип с гюрук и олющена боя. Черен крайслер с алуминиеви джанти и затъмнени прозорци. Тъмносиньо порше, което блестеше на следобедното слънце. Кадилак от осемдесетте, излязъл от завода в бургундско червено, което отдавна бе избледняло на петна. Волво комби с цвят на горчица. Миниатюрен небесносин фиат. И бял хюндай.
Може би това бяха колите, които Ричър търсеше.
Табела, окачена на оградата, предупреждаваше: Паркирането на външни лица е забранено. Автомобилите на нарушителите ще бъдат вдигнати за сметка на собствениците. Сандс зави, мина покрай знака и спря до хюндая. Тя остави двигателя да работи и усили климатика. Навън, над напуканите бетонни плочи на паркинга, потрепваше мараня. Равните прави повърхности в далечината сякаш танцуваха в облак горещ въздух. Сандс разкопча предпазния колан и се облегна на седалката, привидно отпусната, но всъщност нащрек. Ръдърфорд, който седеше до нея, не криеше безпокойството си и непрекъснато се въртеше. Ричър се бе излегнал зад тях. Беше толкова тих и спокоен, че сякаш бе заспал.
Изминаха трийсет минути. Не се появи нито един камион. Изминаха още петнайсет минути. Отново без резултат. След още пет минути тримата в микробуса чуха боботенето на двигател. Голям дизел, насочил се право към тях. Сандс и Ричър се изправиха рязко. В другия край на пътя се появи боклукчийски камион. От най-големите. Следователно не бе на Томасино. Сандс и Ричър го проследиха с поглед как пъпли бавно по асфалта, намалява още повече пред бариерата, прекосява паркинга и спира с протяжно съскане на въздушните спирачки. От кабината скочиха двама мъже, облечени в сини гащеризони като пазача на депото за отпадъци. Те се насочиха към паркираните автомобили. Единият се качи в джипа, другият – в крайслера. Потеглиха заедно и караха един до друг, докато стигнаха портала, където джипът мина отпред. Двете коли се промушиха под бариерата, ускориха рязко и скоро изчезнаха.