Когато Болке се качи на палубата, там го очакваше Чжоу.
— Добре дошъл — посрещна го той без следа от емоция в гласа.
Болке стоеше с облещени очи, опитваше се да си поеме дъх след изкачването на стълбата.
— Корабът ми бе атакуван и потопен след таран, предприятието ми бе нападнато и унищожено. Изгубихме двигателя, а помощникът ми Пабло е мъртъв. Успях да избягам с плановете на подводницата. Те струват повече от двигателя.
Чжоу изгледа австриеца с облекчение, че не го е заподозрял в унищожаването на тайния му концлагер. Загубата на двигателя на „Морска стрела“ обаче не можеше да бъде възприета по друг начин освен като провал и обстоятелството, че Болке бе донесъл плановете, не можеше да го компенсира.
— Това променя споразумението ни.
— Разбира се, но можем да го обсъдим и по-късно. Трябва незабавно да преминем през шлюзовете на Мирафлорес.
Чжоу кимна.
— Ние сме следващите на опашката. Кой беше този във влекача?
Болке погледна отдалечаващия се влекач.
— Един досадник. Вече не може да ни спре.
79.
„Досадникът“ Пит плаваше пред „Санта Рита“ и се чудеше как да вземе плановете на подводницата. Беше сам и разполагаше единствено с влекача, затова възможностите му бяха ограничени. Огледа ширналото се пред него езеро и забеляза, че напред водният път се раздвоява. Южният канал водеше към къса язовирна стена с преливник, с чиято помощ администрацията на канала регулираше нивото на водата в езерото. Северният канал водеше към двойните шлюзове „Мирафлорес“, които носеха името на самото езеро. Една от камерите току-що бе отворила врати, за да пропусне голям бял круизен кораб.
Пит съзнаваше, че шлюзовете няма да са му от полза. Там Болке несъмнено упражняваше силно влияние, купено с много пари, както се бе убедил при шлюза „Педро Мигел“. Ако акостираше край шлюза и поискаше охраната да спре товарния кораб, щеше да бъде арестуван като Дърк и Ан и задържан, докато „Санта Рита“ не се озове в безопасност в открити води. Трябваше да открие друг начин.
Продължи покрай брега и забеляза, че край язовирната стена е хвърлила котва стара баржа, натоварена с тиня. Продължи още, зави пред самите шлюзове и мина покрай круизния кораб, който му се стори познат. Намали скоростта, за да прочете името, изписано под леко деформираната кърмова палуба, сетне се усмихна. В главата му започна да се оформя план.
— Чудесно! — промълви Пит. — Просто чудесно!
80.
— Капитане, търсят ви по радиото от влекача край бакборда.
Капитан Франко се качи на мостика на круизния кораб и взе слушалката.
— Тук „Морска прелест“. Говори капитан Франко.
— Добро утро, капитане. Обажда се Дърк Пит — каза Пит и подаде главата си през прозореца на мостика на влекача, сетне помаха към круизния кораб.
— А, моят приятел Пит! — възкликна капитанът. — Колко малък е светът! Какво правиш тук? Да не работиш за администрацията на канала?
— Не точно. Изправен съм пред критична ситуация и се нуждая от помощта ти.
— Разбира се! Дължа кораба си и кариерата си на теб! Какво трябва да направя?
Двамата разговаряха няколко минути, след което капитанът остави слушалката, пристъпи към лоцмана, който стоеше на щурвала и наблюдаваше курса на кораба, и каза с неловка усмивка:
— Роберто. Изглеждаш ми гладен. Защо не слезеш долу и не хапнеш набързо? Ще те повикаме на мостика, когато наближим шлюзовете „Педро Мигел“.
Възрастният лоцман с побелели коси, който се бореше с махмурлука от снощното препиване с ром, мигом прие предложението.
— Благодаря, капитане. Езерото е достатъчно широко, така че няма да имаш проблеми — каза той и слезе от мостика.
Помощник-капитанът погледна Франко.
— Това е доста необичайно, капитане. Какво сте намислили?
Франко пристъпи към щурвала и впери блуждаещ поглед през прозореца.
— Слагам край на една кариера, която трябваше да приключи във Валпараисо — каза тихо той и започна да завива.
Пит се отдалечи от пътническия лайнер и сви рязко към брега. Целта му бе покритата с ръжда баржа, използвана при драгажни операции за почистване на дъното на канала. Натоварена почти догоре с тиня, тя газеше дълбоко и очакваше някой буксир, който да я откара до Тихия океан, където да изсипе товара си.