Дърк погледна към предната палуба на „Барбариго“, където малко зад носа се виждаше стоманената обшивка на корпуса. Слезе от бойната рубка и отиде до предната палуба, която бе покрита с кал и камъни, свлекли се от надвисналия отгоре хълм. Самър го последва до чистата от растителност и камъни част от корпуса. Дърк разчисти с крак пръстта и откри ръждивата палуба на подводницата. Намери и заварена за корпуса къса метална пръчка. Оказа се ръкохватката на предния люк. Самър му помогна да доразчистят люка и колелото на заключващия механизъм.
— Дали ще се отвори? — попита Самър.
Дърк изрита ръкохватката няколко пъти.
— Помогни ми и ще разберем.
Хванаха здраво заключващото колело и завъртяха с всичка сила. След няколко опита то най-сетне поддаде, отпусна десетилетната си хватка и се завъртя. Дърк намигна на сестра си и отвори люка.
Лъхна ги мирис на влага и плесен. Трудно можеше да видят нещо, тъй като цялата вътрешност на подводницата беше пълна почти до тавана. С какво обаче — с пясък, тиня или минерали, не можеха да преценят. Дърк посегна и взе късче от товара, изпълнил предния отсек на подводницата. Вдигна го, за да може да го види и Самър.
Беше скален къс, тъмен, но лъскав. Дори на сивкавата светлина на дъждовната буря Самър все пак забеляза червеникавия му оттенък.
— Това ли е Червената смърт? — попита тя.
Дърк погледна парчето скала в ръката си и се усмихна.
— Не. Трябвало е да го нарекат Червеното злато.
85.
Шест месеца по-късно
Вратите на военноморската база „Ню Лондон“ се отвориха пред огромното множество политици, високопоставени държавни служители и ветерани от флота — бяха почти три хиляди души. Гостите се запътиха към кея, където под хладното облачно небе ги очакваха сгъваеми столове, строени в строги редици покрай брега на река Темза.
Пред очите им се издигаше внушителният корпус на „Северна Дакота“, най-новата високоскоростна щурмова подводница на американските военноморски сили. Тя бе приключила успешно изпитанията си на вода и сега очакваше този последен официален акт на зачисляване в редиците на флота, преди да постъпи на служба на страната си.
Пит и Лорън заеха местата си на втория ред, зад групичка адмирали, облечени в парадни униформи. Докато оглеждаше адмиралите, Пит се чудеше дали привилегията да седнат толкова отпред се дължи на усилията му да спаси „Морска стрела“, или на политическото влияние на Лорън. Когато при тях дойде командващият на военноморския флот и започна да любезничи със съпругата му, реши, че причината очевидно е втората.
Не след дълго се появи и вицепрезидентът Сандекър, придружен от внушителна свита представители на Пентагона. Докато заемаше мястото си близо до трибуната, Сандекър не се раздели с обичайната си пура. Видя Пит и Лорън, изостави придружителите си и дойде при тях.
— Изглеждаш ослепително, както винаги, Лорън — каза той, — въпреки този неугледен тип до теб.
Лорън се засмя.
— Помага ми в къщната работа. Приятно ми е да ви видя отново, господин вицепрезидент.
— Къде са Самър и Дърк? Мислех, че ще дойдат.
— И двамата са в Рим — отвърна Пит. — Италианското правителство открива паметник на екипажа на „Барбариго“, чиито останки бяха открити в Мадагаскар. Децата са поканени като почетни гости.
— Щяхме да загазим много сериозно, ако не бяха те — каза Сандекър. — Намирането на тленните останки на моряците ни помогна да убедим италианското правителство да ни предаде редкоземните елементи, пренасяни от подводницата. Затова днес не залагаме само на един кон — каза той и намигна на Пит.
— Като става въпрос за редкоземни елементи — намеси се Лорън, — чух, че китайците щели да вдигнат мораториума върху износа.
— Уведомиха ни официално. След като австралийците национализираха мината на Едуард Болке, китайците изгубиха монопола си на пазара. А и възстановяването на нашата мина в Калифорния върви по-бързо от очакваното. За щастие суровината, с която се сдобихме от нелегалните предприятия на Болке в Панама и Мадагаскар, се оказа достатъчна, за да задоволи нуждите ни в момента.