Всъщност горещината изобщо не го притесняваше. В края на краищата той бе роден в Централна Америка и бе прекарал целия си живот в тази част на света — бе водил партизански кампании в джунглите на различни държави в региона. Пустинята обаче бе нещо ново за него и не бе очаквал да е толкова горещо и през нощта.
Огледа прашния пейзаж и насочи вниманието си към уличните лампи край входа на обширния минен комплекс за открит добив на руда, разположен сред ширналите се пред него хълмове.
— Едуардо би трябвало да е на позиция срещу караулното — прошепна той на брадатия мъж, който лежеше по корем до него.
Вторият мъж, също облечен изцяло в черно — от тактическите боти до плетената шапка, спусната чак до веждите, надигна манерката си, за да отпие глътка вода, и по лицето му проблеснаха капчици пот.
— Надявам се да побърза! Тук е пълно с гърмящи змии!
Партньорът му се усмихна в мрака.
— Хуан, това е най-малкият ни проблем!
Миг по-късно портативната радиостанция на колана му изписука два пъти.
— Това е той! Да действаме!
Двамата се изправиха и затичаха към телената ограда, която заобикаляше комплекса. По-високият мъж клекна и извади от раницата си клещи.
— Пабло, мисля, че можем да се промъкнем и без да режем телта — прошепна партньорът му и посочи коритото на отдавна пресъхнало поточе, което минаваше под оградата.
Песъчливите наноси в средата на коритото бяха меки и той ги разрови лесно. Първо избутаха под оградата раниците си, после пропълзяха и самите те.
Въздухът вибрираше от тихо боботене, смесило в себе си шумове от най-различни източници, но тази машинна какофония бе съвсем обичайна за мина от открит тип в денонощен режим на работа. Като внимаваха да не бъдат забелязани от разположеното вдясно от тях караулно помещение, двамата се спуснаха по полегатия склон към самата мина. След десетина минути стигнаха до големи стари сгради, между които минаваха широки конвейерни ленти, пренасящи рудата до близките силози.
Двамата се насочиха към друг комплекс сгради, разположени по-високо по склона. Озоваха се обаче пред огромния открит рудник и се наложи да заобиколят през зоната на обработка, където машините натрошаваха огромните късове руда. През цялото време се придвижваха предимно в сенките на сградите и машините, сетне се прокраднаха към задната част на огромните складове. Стигнаха до откритото пространство между постройките, ускориха крачка и стигнаха до вкопан в земята бункер, разположен от лявата им страна. Внезапно в сградата пред тях се отвори врата и двамата се разделиха: Хуан приклекна и изпълзя зад бункера, а Пабло хукна в опит да заобиколи сградата.
Така и не успя.
В лицето му проблесна яркожълт лъч светлина и го заслепи.
— Не мърдай! Направиш ли само една крачка, ще съжаляваш! — предупреди го нисък дрезгав глас.
Пабло замръзна. Но докато спираше демонстративно — така че онзи да може да види това — незабелязано измъкна миниатюрния си полуавтоматичен пистолет и го стисна с облечената си с ръкавица ръка.
Пазачът, който определено страдаше от наднормено тегло, се затътри бавно към него, без да отмества лъча на фенера от лицето му. Виждаше, че нарушителят е едър, добре сложен, висок над метър и осемдесет. Кожата му с цвят на кафе бе гладка, без следа от бръчки, а черните му очи проблясваха заплашително. По-светла ивица плът пресичаше лявата му буза и брадичката — белег, останал за спомен от бой с ножове преди много години.
Охранителят видя достатъчно, за да разбере, че нарушителят не е някой заблудил се турист, отстъпи на безопасно разстояние и стисна здраво своя „Смит & Уесън .357 Магнум“.
— Какво ще кажеш да си сложиш ръцете на тила и да ми кажеш къде отиде приятелчето ти?
Грохотът, долитащ от близката конвейерна лента, заглуши стъпките на Хуан, който изскочи иззад бункера и заби ножа си в десния бъбрек на пазача. На лицето на охранителя се изписа удивление, после тялото му се напрегна и потръпна. Все пак, преди да падне, пазачът успя да натисне спусъка на револвера, но куршумът прелетя високо над главата на Пабло.