— Кое ви навежда на тази мисъл?
— Карл и Манфред бяха прекалено опитни яхтсмени, за да загинат при нещастен случай. Освен това Карл беше предпазлив и благоразумен. Свидетелка съм, че винаги полагаше сериозни усилия, за да запази изследванията си в тайна.
— Не смятаме, че е било нещастен случай — каза Ан, — но разследването не е приключило. Смятаме, че някой се е опитал да открадне опитния образец.
Марсдейл кимна.
— От ФБР вече идваха. Дадохме им това, с което разполагахме. Но, както казах и на тях, това са офисите на доктор Хейланд. Тук се грижехме за изпълнението на правителствените договори, оказвахме административна поддръжка и прочее. В цялата компания работят дванайсет души.
— А къде е научноизследователският център? — попита Пит.
— На практика не разполагаме с такъв. Има една малка работилница отзад, където сме наели неколцина стажанти за текущи изследователски задачи, но Карл и Манфред рядко работеха тук. Пътуваха много и по-голямата част от проучванията и експериментите си провеждаха в Айдахо.
— В Айдахо? — попита Ан.
— Да. Там има изследователски център на военноморските сили в Бейвю. Доктор Хейланд има къща наблизо и двамата с Манфред се усамотяваха там, за да разсъждават върху различните проблеми.
— Имате предвид Манфред Ортега, помощникът на доктор Хейланд?
— Да. Карл го наричаше Мани. Той също беше гениален инженер. Двамата заедно вършеха чудеса. Те бяха мозъкът на цялата компания. Нямам представа какво ще правим без тях.
Настъпи продължително мълчание, след като тримата осъзнаха, че смъртта на Карл и Мани най-вероятно ще доведе до закриването на „Хейланд Рисърч & Асошиейтс“.
— От ФБР всички материали, с които разполагате, ли взеха? — попита Ан.
— Взеха цялата административна информация, с която разполагаме, дори и компютрите, за известно време. Изпратихме техническата информация в централата на Агенцията за съвременни отбранителни технологии. Агентите на ФБР се държаха като слонове в стъкларски магазин, затова не им позволих да влязат в кабинета на Карл, но те обиколиха всички останали помещения.
— Имате ли нещо против да надникнем в кабинета му? — попита Ан. — Сигурна съм, че разбирате от какво значение за националната сигурност е да се погрижим за неговите изследвания.
— Разбира се. Но той така или иначе не държеше в кабинета си почти никаква документация, свързана с изследванията му.
Марсдейл ги отведе до един ъглов кабинет. Помещението бе средно голямо и наистина изглеждаше така, сякаш е било ползвано рядко. Обзавеждането му бе скромно — единствената украса бяха няколко модела на подводници и една картина на ветроходен кораб от онези, превозвали някога контрабанден ром, с опънати от вятъра платна. Единственото, което не се вписваше в обстановката, бе препарираната глава на лос над бюрото на Хейланд. На рогата бяха окачени рибарски шапки.
Марсдейл с учудване установи, че някои от чекмеджетата на бюрото на Хейланд са отворени.
— Странно — каза тя и изведнъж се напрегна. — Някой е бил тук и е претърсвал бюрото му. Бях оставила един договор ей там, а сега го няма.
Обърна се разтревожена към Ан.
— Аз съм единственият човек в цялата сграда, който има ключ за кабинета му.
— Тук имаше ли някакви други важни документи?
— Не мога да съм сигурна, но не смятам, че е имало. Както ви казах, той рядко се застояваше тук.
Марсдейл огледа бюрото, после вдигна поглед към главата на лоса.
— На бюрото му имаше снимка на яхтата му, но и тя е изчезнала. Когато Карл идваше тук, окачваше ключовете от хижата си в Айдахо на рогата на лоса, но и те липсват.
— Сградата разполага ли с охранителни камери? — попита Пит.
— Да. Веднага ще се свържа с охранителната фирма. — Гласът й потрепери унило. — Много съжалявам.
— Ако нямате нищо против — каза Ан, — бих искала хората от ФБР да направят оглед на кабинета. Като вземем и записа от охранителните камери, това би трябвало да ни помогне да открием следите на извършителите.
— Да, разбира се. Направете каквото е необходимо, за да откриете кой стои зад всичко това.
Когато Ан и Пит се върнаха при колата си, тя спря и впери поглед в океана.
— Те са били, нали?
— Няма кой друг — отвърна Пит.