Пабло скочи от количката.
— Благодаря за возенето. Можеш да изключиш двигателя.
— На твое място не бих хранил илюзии, че ще поостана — отвърна Йохансон и продължи напред.
Пабло изкачи няколкото стъпала до входа. Лекият ветрец откъм езерото разсейваше тежкия задух. Пазачът на прага отвори вратата и го придружи във вътрешността на сградата.
За разлика от аскетичната фасада, интериорът можеше да се похвали с пищен лукс. Докато следваше пазача по застлания с бял мрамор коридор, Пабло мина покрай разположена малко по-ниско дневна: едната й стена бе украсена с произведения на модерното изкуство, а другата бе заета от остъклен портал, зад който имаше покрит басейн. Задната част на къщата се издигаше на склона над водата и от високите френски прозорци се разкриваше прекрасна гледка към езерото Гатун.
Пазачът го въведе в просторен кабинет, който гледаше към езерото. В далечината се виждаше контейнеровоз, който пореше водите на канала на път към Тихия океан.
Пабло спря на прага, докато привлече вниманието на мъжа, седнал зад старинно махагоново писалище.
Едуард Болке погледна над очилата си за четене и му кимна да се приближи.
Не само строгият костюм и вратовръзката на Болке, но и всеки детайл във външния му вид издаваше педантичната му и взискателна натура. Сребристата му коса бе идеално подстригана, ноктите му бяха безупречно оформени, а обувките му — лъснати до блясък. Обзавеждането на кабинета му бе почти спартанско, бюрото му бе чисто и подредено.
Болке свали очилата си, облегна се в стола си, скръсти ръце и впери кафявите си очи в Пабло като ястреб.
Пабло седна от другата страна на бюрото и зачака работодателят му да заговори пръв.
— Какво се обърка в Тихуана? — попита Болке с лек немски акцент.
— Знаете, че Хейланд взриви собствената си яхта по време на първата операция — каза Пабло. — Това, разбира се, осуети плановете ни. Преди да успеем да осигурим плаващ кран, с който да извадим яхтата, на мястото пристигнаха американците и извадиха прототипа. Екипажът на кораба им беше цивилен, от служители на НАМПД, затова не срещнахме никакви проблеми да им отнемем прототипа в открито море. Двама от хората им обаче успяха да ни проследят до мексиканското крайбрежие. С американците имаше и една следователка.
— Да, и аз чух същото.
Изненадан от коментара на Болке, Пабло се покашля, за да прочисти гърлото си.
— Претърпяхме пътен инцидент по улиците на Тихуана, докато се опитвахме да стигнем до летището. Прототипът бе унищожен, а Хуан загина при катастрофата. Впоследствие изгубих и Едуардо, докато се опитвахме да се измъкнем.
— Пълен провал — каза Болке и присви очи. — Слава богу, че не ни се отрази по никакъв начин!
— Хората ми бяха опитни наемници от Колумбия, използваха фалшива самоличност и нямаха криминални досиета. Невъзможно е да се проследи връзката ви с тях.
— Това е добре, тъй като екипът, който изпрати в Айдахо, също е мъртъв.
Пабло трепна.
— Алтебан и Ривера са мъртви?
— Да. Загинали са при „пътен инцидент“, след като са напуснали хижата на Хейланд — уведоми го Болке, без лицето му да трепне. — Отговорни за катастрофата са следователката, агент Ан Бенет, и директорът на НАМПД, с когото си се запознал в Тихуана. За щастие, успях да уредя доставката на чертежите и спецификациите във Вашингтон.
Отвори едно от чекмеджетата на бюрото, извади дебел плик и го плъзна по плота.
— Ще получиш добро възнаграждение, приятелю. Твоето, плюс парите на четиримата ти мъртви приятели.
— Не мога да го приема — каза Пабло, но протегна ръка и взе плика.
— Плащам за труда, не за резултатите. В светлината на последните събития обаче реших да си спестя бонуса, който възнамерявах да изплатя за добре свършената работа в мината в Калифорния.
Пабло кимна, благодарен, че му позволяват да задържи плика.
— Винаги сте били щедър.
— Няма да съм толкова щедър, ако те сполетят нови неуспехи. Предполагам, че си готов да поемеш следващата задача? — Болке опря ръце на бюрото и впери поглед в Пабло.
Пабло избегна очите му и се загледа в ръцете му. Да, ръцете винаги издаваха какъв е човекът насреща. Ръцете на Болке бяха дебели, с груби разкривени пръсти, обезобразени от слънцето. Не бяха ръцете на човек, прекарал живота си в заседателните зали на разни корпорации, на каквато мисъл би могъл да наведе външният вид на Болке. Това бяха ръцете на човек, прекарал живота си в копаене на камъни.