— Не, Клей, недей! Не го убивай! това само ще влоши още повече нещата!
Двамата бяха достигнали вратата на дома на доктор Маклейн. Една лампа гореше в кабинета му; а друга, доста по-слаба, в стаята на Гари.
Внезапно нова мисъл хрумна на Клей. Това всъщност беше онази мисъл, дошла му наум само преди няколко минути, но вестта за заповедта на Девит да пребият Гари я бе отхвърлила на заден план. Той отново я прекара през ума си.
— Баща ти в хотела ли е?
— Да, но внимавай. Салонът е пълен с дървосекачи.
Той я проследи с поглед докато влезе в къщата, после рязко се обърна и тръгна обратно по улицата. Докато крачеше с очи и уши готови за всякакви изненади, умът трескаво обмисляше планове. Всичко се нареждаше добре.
Съдията Райли пиеше кафе и пушеше пури със Сам Тинкър в трапезарията на хотела. Клей пристъпи прага на залата и мигновено обхвана с поглед цялото заведение. Наоколо нямаше други хора. Шумни гласове се разнасяха от салона отвъд въртящите се врати които разделяха трапезарията от фоайето на хотела. Клей прекоси фоайето, влезе в трапезарията и се приближи до двамата мъже на масата.
— Господин съдия, издали сте съдебно разпореждане, което ще позволи на Девит да използва стария маршрут на дилижансите, така ли е? Докато бъде разрешен случая?
Райли кимна в очакване.
— Добре, всичко е достатъчно честно и открито. А сега а настоявам за съдебно разпореждане, забраняващо всякакво изсичане на гората докато не бъде решен случаят. Това разпореждане също така трябва да съдържа клауза, забраняваща всякакво лагеруване покрай пътя.
— Вие считате, че той ще започне да сече преди още правителството да му издаде разрешение ли?
— А ви не считате ли?
Тинкър се размърда на стола си и проговори.
— Девит е способен да изсече всичката дървесина преди още да у получил каквото и да било разрешение. Факт е, че има човек в Уошингтън на име Чейс, който му урежда нещата. Той би могъл да блокира всяко решение на делото, и после да плати сериозна сума пари за понесени щети, ако решението бъде не в негова полза.
— И аз ще загубя най-добрите ливади за паша тъкмо тогава, когато най-много ще се нуждая от тях.
Райли поднесе чашата с кафе до устните си. Беше прекалено горещо. Внимателно остави чашката върху масата и обмисли въпроса на Клей. Познаваше добре Джад Девит и знаеше, че този човек нямаше намерение да изчаква а никакви официални разпореждания. Той просто не можеше да си позволи да изчаква и ден повече. Но ако издадеше нужното разпореждане на Бел, тогава Девит щеше да изпадне в истински бяс. Щеше да направи всичко, което е по силите му, за да го принуди да оттегли решението си. А съдията беше просто един стар и уморен човек, още с една уязвима млада дъщеря.
После замислено се усмихна. Прекалено лесно беше да вземе решение, ръководейки се единствено от личен интерес. Прекалено лесно, и прекалено грешно. Това, за което настояваше Клей Бел, беше съвсем обосновано и логично. То нямаше да позволи на Девит да сече гората, без да има за това съответното разрешение.
Старият Сам Тинкър беше последният тласък, който оформи решението му.
— Това би могло да предотврати една истинска кървава баня — проговори Сам, въртейки лулата между зъбите си. — Швабе би направил опит да наложи изпълнението на това съдебно разпореждане в полза на Девит. А този нов ход би им свил знамената. Швабе би убил Клей без да му мигне окото, ако може да го направи с подкрепата на закона зад гърба си; но не би тръгнал срещу закона. Залагам всичко на това.
Съдията Райли отново направи опит да отпие от кафето си и не успя. Беше черно, горещо и силно.
— Ще ви издам това разпореждане. Още тази вечер.
— Добре! — Клей се изправи. Поколеба се, преди да продължи. — Господин съдия, бих искал, след като всичко свърши, да помоля за разрешението ви да разговарям с дъщеря ви.
Съдията Райли го изгледа остро. Той прецени мъжа пред себе си, силните, добре издялани черти, покритото с бронзов загар лице и спокойните очи. Да, да, разбира се.
— Млади човече, имате разрешението ми, ако то въобще струва нещо — кимна той. — Колийн е възпитавана да взема сама важните решения в живота си.
— Благодаря ви, сър.
Клей Бел се обърна и излезе.
Райли се загледа подире му.
— Тия млади хора! Аз… Сам, как е възможно да правиш такова горещо кафе!
Стаг Харви се шляеше около стъпалата когато Клей излезе. Бел го изгледа с изучаващ поглед.
— Още ли се навърташ наоколо, Стаг?
Усмивката на мъжа пред него не беше много приветлива.
— Да, тук съм още.
— Можеш спокойно да си обираш чуковете. Войната свърши.