— Не бъди толкова сигурен.
В този момент от салона излезе и Джак Килбърн.
— Стаг, да вървим. Имаме работа.
Харви се извърна.
— Бай, Клей. До скоро виждане.
Бел ги проследи с поглед да се отдалечават, после тръгна към коня си. Единственото, което му се искаше в момента, беше да се измъква от града. Райли щеше да издаде новото съдебно разпореждане, и Швабе, колкото и да беше войнствено настроен, щеше да се изправи пред свършен факт. Те щяха да получат правото на свободен проход, и за да се избегнат всякакви неприятности, той, Клей Бел, щеше да остане някъде на втори план. Тогава Швабе трябваше да брани гората сам. Това нямаше да му хареса, но нямаше къде да мърда. Швабе може и да беше последната отрепка, но и гащите му трепереха пред закона.
По улицата закънтяха ботуши и Клей рязко се дръпна във входа на една къща. Някакъв забързан мъж се приближаваше към мястото, където се криеше. Мъжът беше разгневен. Усещаше го по походката му.
Застина неподвижно и проследи поглед отминаващия мъж. Беше Джад Девит. Можеше да протегне ръка и да го докосне по рамото, ако поискаше.
Девит току-що бе получил последният удар по гордостта си. Бяха му казали, при това не по най-деликатния начин, къде може да отиде. Думите бяха произнесени от една блондинка на име Ранди Аштън, момиче, което Девит бе поканил в Тинкърсвил, с надеждата че ще бъде послушна изпълнителка на желанията му. Изправена пред последните му настоявания, тя се бе оказала всичко друго, само не и послушно момиче. Със забележително достойнство и присъствие на духа му бе посочила вратата. И когато той се извърнал да излиза, някакъв конник бе спрял до вратата.
Гневни думи бяха на косъм да рукнат от устата на Девит и той рязко дръпна вратата. Преди обаче още първата дума да се отрони от устните му, нечий глас, вежлив, но с леден повей, който не можеше да се сбърка, проговори:
— Току-що си тръгвахте, нали?
Високият млад мъж беше русокосият каубой, онзи същият, ухилил му се толкова нагло в деня, когато Бел го беше унижил пред толкова много хора. Извън себе си от гняв, Девит беше на косъм да избухне, когато видя, че в очите на мъжа съвсем не се крие доброжелателство, а ръката му лежеше върху дръжката на револвера.
Девит се извърна и без да произнесе и дума заслиза по стъпалата. Не се обърна, но знаеше, че мъжът горе стои в очакване, да се увери, че съперникът му си е тръгнал. Преливащ от бяс и унижение, Джад Девит не беше в състояние да забележи когото и да било по пътя си. Подмина Клей Бел и се насочи към Тинкър Хауз.
Няколко къщи преди хотела някакъв мъж се отдели пред него от сенките, изпречвайки се точно на пътя на Джад.
— Мистър Девит? Можем ли да си поговорим за една работа с вас?
Клей Бел видя мъжа, и чу думите му. Не успя обаче да го разпознае, нито по силуета му, нито по гласа му.
Отговорът на Девит пристигна след моментно колебание.
— Добре, елате.
Бел се запъти към коня си и го яхна. Остана за миг неподвижен върху седлото. Беше време да се връща във фермата, но остана така, с хаотични мисли препускащи из главата му. Той беше преценил степента на гнева у Девит, и знаеше добре, че мъж като него в такова състояние на духа е способен на всякакво насилие. Не можеше да спре Девит да премине през земята му, защото имаше издадено съдебно разпореждане, което му даваше правото на проход. Но неговият ход да попречи на Девит да изсече гората, докато съдът разреши окончателно възникнала спор, беше едно не по-малко ефективна контрамярка. Единственото нещо, за което Клей беше повече от сигурен в момента, беше, чуе когато Девит научеше за това, всичко можеше да се случи.
Изведнъж една нова мисъл го прониза. Нямаше ли да бъде по-добре да бъде там на място, когато Девит научеше за новостта? Може би всичко можеше да се разреши само за секунди, така или иначе. Представата да прекара нощта в хотела не му се понрави особено, но Ханк беше останал във фермата, а това за Клей беше достатъчно.
Обърна коня си и се насочи към конюшнята под наем с вече приповдигнат дух. Настроението едва ли би било толкова добро, ако бе разпознал мъжа, спрял Девит.
Беше Джак Килбърн.
Глава 14
Събитията, довели до тази нощ, не бяха необичайни, и в тях нямаше нищо, което до този момент да не се е случвало в човешките взаимоотношения. Значимостта им се дължеше на времето, по което те се случиха, а самите факти отстъпваха на втори план. В много отношения те бяха една кулминация. А от всички замесени в тях, човекът, който беше най-вътре в нещата, по ирония на съдбата се взе само косвено участие. Това беше Сам Тинкър.
Джад девит беше мъж, който даваше мило за драго за истинска блондинка; той успя да зърне Ранди Аштън да пее в една зала за танци. Както го бяха информирали, Ранди беше от трудните за достъп жени. Джад си бе позволил единствено усмивка, и нищо от онова, случило се непосредствено след това, го бе накарало да се замисли. Той не беше първият мъж, заблуден от особеностите на женската душа, нямаше да бъде и последният. Той си имаше своите гледни точки. Ранди Аштън — нейните.