Поне едно от момчетата трябваше да остане. Но това не го тревожеше особено. Дори и онези оттатък да атакуваха, той дълго време можеше спокойно да отразява набезите им. Разполагаше с добро укритие и отлична позиция… но скоро здрачът щеше да погълне всичко.
Нощта падна и навсякъде всичко замря. Над покритите от мрак скали на Гап небето изглеждаше светло, и звезди надвиснаха като фенери над котловината.
Вятър духни из прохода и разпръсна нападалите по утъпканата земя листа. Той излезе отвън и отиде до коралите. Конете изглеждаха спокойни и дружелюбни. Върна се обратно. Беше още рано, но може би щеше да откачи половин час дрямка.
Протегна се върху един чувал и се загледа в здрача. Всичко беше неестествено замряло, но той беше уморен…
Изведнъж се сепна рязко и в миг се разбуди. Нямаше представа колко време бе задрямал, но вече напълно разсънен; далечен звук достигна слуха му. Фургон се търкаляше върху камъни. В чистият и студен нощен въздух на пустинята звукът достигна до него усилен от скалите на прохода.
Той излезе до портата с уинчестъра на Гари. Застана до каменния ъгъл и се втренчи в мрака.
След малко дочу тих, но отчетлив шум. За човек, воювал с апахите и киовите, тия хора бяха ужасно шумни. Той се заслуша, мислено определяйки отдалечеността и броя им.
Той пристъпи зад ъгъла на каменната сграда и запали пура. Пое дълбоко дима, и после я остави внимателно на перваза на прозореца да му е под ръка.
Беше сам, но не се тревожеше. И по-рано му се случвало да воюва, и то в далеч по-лоши позиции. Като онзи път, когато двамата с Ред Дженкинс бяха отблъсквали атака на команчи от една пресъхнала локва, където се бяха въргаляли бизони. Или пък когато трима каубои от фермата на стария Гуднайт се бяха озовали на бойната пътека на киовите. Той се захили при спомена. Щеше да бъде както в доброто старо време.
Внезапно се разнесоха тихи стъпки. Някой се промъкваше по Гап. Той пристъпи иззад ъгъла и отново опъна дълбоко от пурата си, после вдигна уинчестъра. Изчака другия да направи още една стъпка и вдигна пушката, опирайки приклада й в рамото, след което натисна спусъка.
Притича шест-седем стъпки, и отново стреля, после отскочи назад и стреля още два пъти. Обстреля слепешком Гап по цялата му дължина.
Другият замлъкна, и след няколко секунди камък изтрополя. Той мигновено стреля по посока на звука и дочу рев, не разбра дали от болка или само от удивление, но само след миг към него заваля град от куршуми.
Той бе застанал зад стълба та портата и беше напълно прикрит. Екотът на изстрелите се отразяваше много кратно в каменните стени и после потъваше в мрака. Гап беше съвсем замрял.
— Доста народ са — реши той. — Трябва да имат дузина, че и повече.
От известно време нещо упорито се бе врязвало в съзнанието му, и той изведнъж разбра какво е било. Върху далечната стена на Гап имаше някакво бледо отражение, но той мигновено разбра произходът му.
Сигналният огън на Пайъти!
Обзе го топла вълна и чувството му за самота в миг се стопи. Момчетата бяха наясно, и идваха на помощ. Солена щеше да му излезе на Джад Девит тая нощна екскурзия.
Откъм Гап се раздаде слаб шум. Той мигновено стреля към източника на звука. Чу как куршумът му облиза някакъв камък и звука на рикошета; отговориха му цяла дузина пушки. Някъде зад прокънтяха копита и сетне кон препусна по Гап и нечий глас изкрещя:
— Задръж, Ханк! Аз съм!
Кофин се хвърли на земята миг след като проехтя изстрел насочен към него, но прелетял високо над главата му.
— Аз запалих огъня на Пайъти. Момчетата идват.
— Откъде знаеш?
— Видях ги тръгват. Не можах да открия Дребосъка.
Последва продължителна тишина и Ханк Рууни измъкна угасналата си пура. Запали я в укритието на каменната къща и зачака.
— Ханк…?
— Да?
— Някакъв авер се катери по страничната стена. Опитва се да ни изненада в гръб. Колко пъти мислиш, че ще се преметне?
— Ще падне право на земята.
— Залагам пура? Има едно рамо там на оная скала.
— Докаже ли го, пурата е твоя.
Уинчестърът изригна пламък. Дочуха нечий отчаян вопъл, търкаляне на камъни и звука от падане на човешко тяло. Мъжът се стовари на земята като чувал с картофи.
— Длъжник си ми една пура — каза Ханк.
Заля ги порой от куршуми; няколко рикошета бръмнаха в стените на къщата.
— Хей, къде е Махейфи?
— А, старият тарикат тръгна нагоре по прохода. Бил заложил два капана. Опитва се да улови някой друг пъдпъдък. Няма да се върне скоро.
Ханк влезе в къщата и донесе двете пушки Шарп и Спенсъра. Кофин използваше собствения си уинчестър.