Високо в прохода зад тя се разнесе конски тропот. Нито единият, нито другият го коментираха, но и двамата слушаха напрегнато; вече знаеха, че момчетата пристигат. И въпреки това първият пристигна откъм Пайъти. Беше Клей Бел.
— Пригответе се — изкомандва шепнешком Ханк. — Стягат са да атакуват.
Изведнъж се разнесе човешки тропот и скърцане по чакъла. И тримата откриха огън, като стреляха ниско и с възможно най-голяма бързина. Пушките им изригваха пламък в нощта и въздухът около тях загря от изгорелия барут. Засипа ги дъжд от олово, но укритието им беше надеждно.
Още докато противникът се оттегляше панически, в двора на фермата влетяха Джаксън и Браун и скочиха от конете си с пушки в ръце.
— Нали не е свършило още? — запита молещо Браун.
Махейфи се появи и той зад тях. Не произнесе нищо, само влезе в кухнята и започна да вари кафе.
— Не мисля, че са се отказали, само че май меракът им попремина — отбеляза Рууни.
Клей зачака вслушан в мрака. Отвъд портата се разнесе слаб стон.
Петимата мъже вдигнаха пушките си да покрият по-голяма площ с обстрела си и откриха огън към Гап. Някъде в далечината мъж изкрещя, а друг злобно изпсува. После настъпи тишина.
— Какво има? — изрева им подигравателно Кофин. — Толкова бързо ли си тръгвате? Не ни дадохте дори възможност да проявим гостоприемството си!
Ехото от вика му заглъхна; никой не се отзова на предизвикателството му. Мъжете зачакаха; Ханк Рууни пушеше мълчаливо.
— Дай малко светлина, Ханк — произнесе накрая Клей. — Да видим какво са ни оставили.
Ханк пристъпи към края на предварително приготвения бикфордов шнур и приклекна. Пое дълбоко от пурата си и краят й се превърна в ярък рубин. Той допря огънчето до шнура, чийто край мигновено пламна и плъзна нагоре. Изведнъж дългите стебла на натрупаните сухи храсти пламнаха в буен огън. Ярките му пламъци осветиха трима мъже проснати на земята. Един от тях бе направил опит да изпълзи настрана, но внезапният пламък го бе приковал неподвижно към земята.
— За Бога, не стреляйте! Изгоряхме си!
Браун изведнъж улови Клей за рамото.
— Слушай!
В далечината се разнесе шумът от потеглящи фургони. Някой изрева, после зачаткаха копита и заскърцаха колела.
— Духват — простена отчаяно Браун и изпсува разочаровано. — Да си тръгнат тъкмо когато започва най-големият майтап!
— Доколкото си спомням, Девит купи тия мустанги от Уилър. Доста са капризни.
— Като подплашени кончета са — потвърди Джаксън, и в гласът му изведнъж се промъкна надежда.
— Уилър открай време се хвалеше, че имал най-бързите коне в областта — обади се със сериозен глас Монтана Браун. — Как мислите, дали е бил прав?
— В интерес на науката сме длъжни да го разберем — заяви Кофин. — Какво ще кажеш?
Рууни нямаше нищо против момчетата да се позабавляват.
— Давайте — съгласи се той. — Аз ще се погрижа за ранените дърварчета.
Тримата каубои нададоха див крясък и хукнаха към конете си.
— Ех, младост, младост — обърна се той към Клей. — Шефе, и все пак мисля, че тия коне ще бъдат най-бързите впрягове в околността тази нощ!
Двамата с Бел се приближиха до падналите мъже.
— Ако искате да се погрижа за раните ви, откажете се от всякакви лудории — предупреди ги Рууни.
Единият от мъжете беше мъртъв. Това беше онзи, когото бе застрелял Кофин при опита му да пропълзи по скалната стена. Другият беше прострелян в крака, а на третия рамото му беше пронизано от два куршум. След като ги извлякоха в двора на фермата и ги настаниха в най-близката постройка, Рууни се погрижи за раните им. Клей Бел тръгна към корала.
— Вземам черния кон — каза той на Ханк. — Отивам в града. Дребосъка е сам.
Час след като вече бе потеглил тримата уморени, нож щастливи каубои се прибраха във фермата. На чашка кафе разказаха за преживелиците си при надпреварата с фургоните.
— Тия коне наистина все едно че имат крила — каза Джаксън. — Монтана ужили един от тях с куршум 45 калибър и кончето изведнъж си припомни, че има роднини в Тексас и направо полетя.
— Щяха да се измъкнат — съгласи се Кофин, — само дето извадиха късмет да ми де преобърнат фургоните.
— Хвъркати коне, хей.
Младият дървосекач със счупения крак се извърна на постелята си.
— Какво стана с момчетата?
— Отидоха на разходка — отвърна му Кофин.
Монтана отпи от кафето си.
— Колко ще ни платите за двайсет и два чифта добри кожени ботуши с връзки, момчета?
— Вие сте ги пуснали да си ходят по чорапи? По дяволите, добре че ми счупихте крака!
— Потеглиха към Тюсън — каза Кофин. — Сигурно са преценили, че нямат повече работа в Тинкърсвил.