— Знам. Татко ходи да види какво е станало.
Двамата замълчаха, изчаквайки сервитьорката да почисти съдовете останали след съдията Райли и да донесе кафе за Клей.
— Приключи ли вече всичко?
Той поклати глава.
— Знаеш добре, че не е. Краят ще дойде тогава, когато Джад си замине от града ни.
— А ако аз отида да говоря с него?
— Не отивай. Нищо не може да го накара да си тръгне освен ако сам не стигне до това решение. Но повечето от хората му са се разбягали.
Той опита кафето си.
— Имаш ли нещо против да запуша?
— Моля те. — Тя внезапно вдигна глава. — Клей, защо не се върнеш на фермата си? Той едва ли ще остане за дълго, а ако и ти си в града, това може да доведе до големи неприятности.
— Не мога да бягам от битката.
Баща й беше разказал за това. Мъжка гордост… но имаше и още нещо. Мъжът трябваше да има уважението на обществото, а в тия области, където умението да воюваш и смелостта бяха сред най-уважаваните човешки качества, той не можеше да напусне току-така.
Прекалено дълго бяха живели тези хора с оръжието денонощно под ръка. Тези мъже и жени бяха прекосявали равнини, бяха воювали с индианци и престъпници, и бяха строили домове там, където за това се изискваше наистина голям кураж; готовността за битка беше все още обществена добродетел от пръв порядък. Градчето още не беше укротено.
Всички присъстващи в трапезарията говореха само за събитията от изминалата нощ. Колийн мълчаливо следеше как се хранеше Клей. Само преди месец тя би била ужасена от нещата, които сега приемаше така философски.
Този мъж пред нея бе убивал хора. Той водеше война, не по-малко смъртоносна от онази със знамената и униформите, война, която трябваше да бъде спечелена. Припомняйки си часовете, които бе прекарала покрай постелята на Бърт Гари, тя изведнъж проумя какъв благотворен ефект бяха оказали върху нея. Бърт бе прекарал повечето време в съзнание, той бе говорил и тя го бе слушала; той бавно й бе разказвал за работата на Б-Бар, колко добър бил Клей към работниците си, с какво търпение отглеждал стадата си, колко добре планирал всичко.
А сега Бърт Гари беше мъртъв, и неговият пряк убиец също бе мъртъв. Но човекът, морално отговорен за това, все още беше жив и в града.
Тя почувства странно привличане към този висок и спокоен млад мъж седнал срещу нея. Непрекъснато се опитваше да анализира чувството си, но чувствата не се поддаваха на анализ. Всеки път, когато биваше с него, се чувстваше на мястото си. И всеки път, когато той беше далеч от нея, в представите й изплуваха кратките им мигове заедно и тя се чудеше дали пак щеше да се види с него. Още от първия миг между тях се бе възцарило мълчаливо разбирателство.
В трапезарията влезе Джоунс Дребосъка. Тя чу да се отваря вратата и се огледа, проследявайки бързия поглед на Клей. Дребосъка носеше избеляла риза на карета и джинси. Револверът му бе закопчан в кобура. Широкото му лице бе изгоряло от слънцето, и сламенорусите му вежди засенчваха очите му. Той се приближи бързо до масата и спря, с шапка в ръка.
— Клей, трябва да говоря с теб.
— Да няма някакви проблеми в Гап?
— Сега не; ония негодници, дето нападнаха фермата, вече ги няма. Бък Чалмърс се върна преди няколко минути. Каза ми, че успели да се качат на някакви товарни фургони към Тюсън.
— Закусвал ли си?
— Разбира се. — Дребосъка се поколеба, в нерешителност как да изрази мислите си.
— Шефе — започна направо изведнъж той, — след тая престрелка със Симънс се повъртях наоколо из улиците; търсех Дювал. Той обаче изглежда е отишъл в Гап с онази тълпа тогава, защото не го намерих. Но видях нещо интересно.
— какво?
— Видях Стаг Харви и Джак Килбърн да излизат от офиса на Джад Девит в два часа след полунощ. Имаха много пари и се спряха под една лампа да си ги поделят.
Ето каква била работата.
През цялото време, още от самото начало, Клей се бе страхувал именно от това. Девит беше мъж, който не можеше да си представи, че ще загуби. А сега, притиснат в ъгъла, той беше платил на наемни убийци. Макар че имаше ли някаква разлика от побоя, който наемните му работници Симънс и Дювал бяха нанесли на Бърт Гари?
— Дребосък, какво ще кажеш, ако поседнеш ей там в оня ъгъл с чаша кафе? Искам само да си държиш очите отворени на четири.
Дребосъка кимна и седна на мястото, откъдето можеше да се наблюдава подстъпът към хотела.
Колийн положи ръка върху неговата.
— Клей… какво има? Какво означава това?
Харви и Килбърн може и да бяха наемни убийци, но не бяха лешояди, издебващи от засада. Те щяха да се изправят срещу него на улицата или извън града сред пустинята; щеше да бъде дуел между мъже, в който трябваше да победи по-бързият и по-точният. Там поне човек виждаше кой стреля и имаше възможност да отговори на огъня. Но тези мъже бяха истински майстори в работата си. Те щяха да изберат времето и ситуацията, които щяха да им донесат най-големите шансове, с което щяха да го поставят във възможно най-неблагоприятната позиция.