Девит отдели две хиляди и петстотинте долара и ги натъпка в една малка торба от брезент.
Сам Тинкър мислеше здраво иш се славеше като човек, който взема бавно решенията си и с голямо внимание. Остави лулата си и и се измъкна от стола си. После сеп заклати по надолу по стъпалата и прекоси улицата към банката.
Нобъл Уилър седеше зад олющеното си бюро и чакаше. Вратата се отвори и Сам Тинкър се вмъкна в кабинета му. Остана прав. Сам Тинкър бше грамаден мъж и когато се извисяваше така над някой друг, изглеждаше като великан и внушаващ страхопочитание. Изтри лицето си със синякърпа, която после натъпка в джоба си.
— Нобъл — започна той, — аз положих основите на града, и той носи моето име. Аз го обичам. Той си е имал своите възходи и падения, но е скпо място на мнвого хора, решили да се заселят и живеят тук. И мисля така да продължава и в бъдеще.
— Но разбира се — изрече озадачено Уилър. — С какво вмога зда ти бъда полезен?
Сам Тиенкър отново обърса лицето си.
— Можеш да си тръгваш оттук.
— Какво? Какво каза?
— Днес е събота и в три следобед има влак. Затваряш банката и тръгваш. Искам парите на хората да останат тук. С това ще си купиш време да си събереш багажа. Хващаш и влака и не искаме повече да ти виждаме физионимията тук.
Уилър пламна целият.
— Да не си превъртял, Тинкър? Що за приказки са това?
— Казах ти, каквото имах да ти казвам. Качваш се на влака в три часа. Точно когато Стаг Харви и партньорът му ще се канят да убиват Бел. Девит ги е нале да му свършат тази работа.
— Но какво общо имам аз с тази история?
Сам Тинкър го изгледа с недобър поглед. То мразеше предателите, също както и страхливците. А Нобъл Уилър лбеше и двете. С леден глас му изброи всичките неща, които бе извършил. Беше довлякъл Джад Девит в града. Беше отказал заем на Бел. Беше се опитал да разрови старо и приключено дело срещу Браун и се бе опитал да убие Бел.
— Кой твърди това? — запита Уилър с гневен и уплашен глас.
— Клей те е проследил; това момче може да хване дирите и на пъдпъдък по чакъл. След като приключи с Харви, той ще дойде и при теб, или ще прати някое от момчетата си.
Нобъл УЕилър застина неподвижен на стола си. Втренчи се в ръцете и бюрото си. Огледа малкия си офис с наплютите от мухи прозорци. Дебелите му устни се движеха в безмълвен протест.
После рязко разтвори с жест ръце.
— Но… но това е боят бизнес! Това всичкото ми богатство!
Сам инкър не отговори нищо. Само чакаше със зловещо изражение. Мисълта за онези диваци от Б-Бар трескаво препусна из мозъка на Уилър.
Той си спомни тялото на Пит Симънс, проснато сред кръвта си и мръсотията на конюшнята, до коня, с който се бе надявал да се измъкне незабелязано от града. Пред погледа му изплува трупа на мъжа, който мъжете от Б-Бар бяха докарали от фермата, останалите мъже, които просто бяха ранени. Помни си жилавото ицпечено лице на Монтана Браун, и непреодолимата решимост на Бил Кофин. Уилър облиза устни.
— Ти дойде в нашия град без пукната пара в джоба си. — Сам Тинкър беше безмилостен. — И направи цяло съттояне тук. Тръгваш си веднага само с онова, което е в джоба ти.
— Но това е грабеж! Аз…
— Тръжваш ли? — Гласът на Сам Тинкър беше заблуждаващо мек. Нобъл Уилър вдигна глава и гледката на мъжа пред него никак не му хареса. Сам Тинкър беше дошъл в този край още по времето, когато го бяха владели апахите. Апахте отдавна ги нямаше, но Тинкър все още беше тук.
— Аз… аз тръгвам.
Ръцете му трепереха неудържимо. После окото му, закачи револвера в чекмеджето и внезапно нещо замря в него. До този момент не бе убил никого, но… Вдигна поглед и срещна дулото на дребния деринджър в ръката на Сам Тинкър.
— Ще те изпратя до влака — произнесе Тинкър и придържа вратата, докато Уилър излезе.
Нобъл Уилър се изправи с усилие. Поколеба се, понечи да изрази още ньякакъв протест, но револверът безмълвно го подканяше и той излезе от стаята.
На улицата беше напечено и чувтваше устата си като посипана с пясък. Примижа срещу слънцето, после се извърна и тръгна по стълбите към стаята си. На последното стърало погледна стария си часовник. Беше два и двайсет.
Съдията Райли вдигна поглед когато дъщеря му влезе в стаята. Тъкмо запечатваше писмото, което беше написал.
— Нали искаше да дойдем на запад, Колийн — произнесе тихо той. — надявам се, че не съжаляваш за решението си.
— Аз си имах причина да го направя, татко. Може би дори още по-добра причина, от онази, която познавах.