Разбира се, веднъж се бе провалил, при случая с планината Чарлстън. Но докато Джад научи за неуспеха му планината вече беше изсечена и хората му вече се бяха прехвърлили на друг обект. Известна сума пари беше прехвърлила няколко шепи. Ония хора в Уошингтън бяха прекалено заети, за да надават ухо на всяко оплакване на последния фермер, и когато човек имаше пари и малко влияние там, където беше необходимо, нямаше гаф, който да не може да се оправи.
Областта гъмжеше от природни богатства, и умният човек трябваше да се възползва максимално от тях. В известен смисъл дори това беше патриотично. Джад подпомагаше изграждането на родината си, нали така, а ако в процеса на тази помощ станеше още по-богат, нима имаше нещо лошо в това? В края на краищата, не беше ли това американският начин на живот? Или по-скоро неговият собствен начин.
Някаква неясна и смътна мисъл се стрелна обезпокояващо през съзнанието му, че може би природните богатства на една нация бяха притежание на всичките й членове, но той бързо я прогони и бързо продължи по улицата, обмисляйки ситуацията.
Този Бел. Той вероятно щеше да се бори, не съзнавайки колко безнадеждно беше положението му. Вярно, имаше дванайсет работника, но това едва ли щеше да е достатъчно. Участъкът на Дийп Крийк беше просторен и обширен, и трябваше да има куп начини да се намести в него и да започне сечта без да му мисли много. Така или иначе, Джад разполагаше с петдесет безмилостни дървосекачи, на които ръцете ги сърбяха до полуда, а ако се наложеше, можеше да събере още толкова за съвсем кратко време.
Беше отделил време да разучи състоянието на Бел. Този мъж нямаше парични източници. А в действителност дори дължеше пари. Започнеше ли да се държи неблагоразумно, имаше повече от един начин да го накара да си подвие опашката.
Райли беше тук, и това беше още едно предимство. Никога не беше зле да си имаш и съдия под ръка. Това беше една от най-умните стъпки, които бе предприел в последно време. Беше уредил да изберат Райли за федерален съдия на областта. Стигнеше ли се до битка в съда, изходът от нея беше повече от гарантиран.
Беше разговарял също така и с R&R. Онези от железницата бяха повече от ентусиазирани за сечта, защото това означаваше добър бизнес за тях, докато траеше превоза на дървесината. Това беше още едно от нещата, които двамата с Чейс бяха уредили. Не бяха си губили времето да се разправят с местните власти, а бяха отишли направо в седалището на компанията, в Ню Йорк. Местните власти им оставаше само да изпълняват разпорежданията, изпратени им от началството им. Опиташе ли се Бел да му създаде неприятности, това автоматично означаваше да се лиши от железопътен транспорт за добитъка си.
Отново прекара през ума си всички подробности, дъвчейки пурата си. Не можа да открие никаква вратичка, която Бел би могъл да използва. Фермерът се бе озовал в капан, от който имаше само един възможен изход.
Джад се изкикоти на себе си. Какви нерви имаше само тоя кравар! Да му предложи да го набие! В онзи момент бе изпаднал в истинска ярост, но сега това само го развесели. Щеше да е хубав майтап. Но това можеше да почака.
Беше прекалено източен, не можеше да е по-тежък от сто и седемдесет фунта. Щом имаше желание, не можеше да му откаже да му хвърли шамарите.
Той закрачи бързо по улицата, едва забелязвайки хората около себе си. Имаше страшно много още за вършене, но нещата вече бяха поели своя ход.
Уот Уилямс още се щураше по улицата, и Джад веднага зърна насиненото му око. Той рязко спря, и Уилямс неохотно му обясни.
Девит изпита внезапно раздразнение. Пет пари не даваше, че хората му вземаха участие в побои, единственото му изискване беше хората му да не губят.
— Не се тревожи! Ще имаш още възможности да се реваншираш!
— Аз вече използвах моята, ако нямаш нищо против — възрази му внимателно Уилямс. — Ти, ако искаш, можеш да използваш своя шанс, или който е мераклия. Що се отнася до мен, аз си получих порцията!
Джад Девит се стрелна покрай него и нахълта в ресторанта на хотела.
Участъкът Б-Бар на Клей Бел лежеше в откритото устие на прекрасна зелена долина, която се преливаше в равнината, надигаща се от долчинката, където потокът на Тинкър лениво се разливаше върху пясъка.