На края на гората догоних останалите Клелей от време на време се оглеждаше назад.
— Жалко е, капитане, да се разделим с такова място!
— Вие влюбихте ли се, Клелей?
— Да. Ах, да можех като вас да владея испанския език!
Усмихнах се. Бях чул как той, като разговаряше с нея, се стараеше да се възползува от всичките й познания по английски.
— Уверявам ви, бих поставил въпроса направо, ако знаех испански. Не ми се удаде да чуя от нея нито „да“, нито „не“.
— Нима тя не ви разбира? Струва ми се, колкото за това, познанията й са достатъчни.
— И аз така мислех. Но щом започна разговор за това, тя се смее и ме удря с ветрилото си по лицето. Навярно иска да й кажа всичко на испански. Ето какво ми даде на тръгване.
Той извади от джобовете си две книжки: испанска граматика и речник. Разсмях се.
— Но тя самата би ви служила за най-добър речник!
— Разбира се, но току-виж никога няма да се върнем тук! Нали не всеки ден ни се пада да ловим мулета.
Действително, ранчото на дон Розалес беше най-малко на двадесет километра от лагера. А да се измъкнеш така, че да не те видят другите офицери, бе трудна работа.
— Не можем ли да опитаме нощем — предложи Клелей, — ще вземем със себе си няколко момчета и ще се справим отлично.
— Не мога, Клелей, да се върна там без брат им. Почти дадох дума.
— Жалко! Едва ли ще ви се удаде да го доведете.
Неговото пророчество, за съжаление, се сбъдна. Още преди да стигнем лагера, срещнахме адютанта на главнокомандващия и узнахме, че тъкмо тази сутрин било окончателно прекратено съобщението между чуждите кораби и града.
Съобщих това на дон Розалес, като го посъветвах да се върне вкъщи: „Не казвайте за несполуката, кажете. Че трябва още малко да се почака и че сте предоставили тази работа на мен. Ще се постарая да вляза пръв в града и да потърся вашия син.“
— Вие сте добър човек, капитане. Но аз чувствувам, че сега нищо не може да се предприеме. Остава само да се молим. — Старецът наведе глава.
Аз и Раул го изпратихме по пътя до мястото, отдето би се чувствувал в безопасност. Обърнах се да го погледна: беше в същата поза на дълбока скръб, безучастно гледащ пътя над главата на мулето си. Сърцето ми се сви.
Още нито един снаряд не бе пуснат в града, но батареите вече бяха почти готови да изпратят смъртоносните вестители. Всеки снаряд, всяка граната трябваше да носят смърт и разрушение, тъй като в обречения град нямаше нито един пункт, който да се намира вън от тази опасност. Жените и децата щяха да загинат заедно с другите. Нима ми предстоеше да стана причина за смъртта на това момче?
Как да го спася? — питах се непрестанно.
Осени ме внезапна мисъл.
— Раул, познавате ли добре Вера-Крус?
— Всяка улица, капитане.
— Накъде водят тези арки, които се виждат отстрани на кея?
— Това са отвърстия на тръби, служещи за отвеждане на водите след наводнение. Тръбите вървят под града и излизат над него на разни места. Веднъж, занимавайки се с контрабанда, извърших по тях пътешествие.
— Значи може да се проникне в града?
— Много лесно, ако не са поставени часовои. А това едва ли е направено.
— Не бихте ли могли да се промъкнете там?
— Ако на капитана е угодно, ще му донеса една бутилка от кафене „Света Ана“.
— Не, ще отидем двама.
— Защо, капитане? Мога да проникна без опасност; никой не знае, че съм се присъединил към вашата армия. Но вие!?
— Да, знам какво рискувам.
— Добре. Впрочем, това не е така трудно. Ще се преоблечем като мексиканци; вие отлично говорите техния език. Съгласен съм, капитане.
Не бях се излъгал в този смелчак, любител на всякакви опасни приключения. Той притежаваше ум и сърце, и макар че не беше получил образование, се отличаваше с рядка опитност. В неговия характер имаше нещо геройско, поради което го обичах винаги.
Предстоеше ни отчаян опит. Знаех това, но интересът ми към съдбата на момчето превишаваше всякакви разсъждения. Във връзка с неговата безопасност се намираше и моята бъдеща съдба. Пък и в самата опасност на този опит имаше за мене особена привлекателност. Можех да нарека живота си богат на приключения!
Вечерта аз и Раул, преоблечени в кожени костюми като чифликчии, се промъкнахме в пункта, който лежеше зад нашите пикети.
Направихме „една баня“, като газехме край брега. Беше 10 часът и приливът едва започваше. Когато пристигаше вълна, заливаше ни до шията, а когато се отдръпваше, се навеждахме до самата повърхнина на водата, за да не се виждаме. Нощта, за щастие, беше тъмна.
Преминаването беше уморително. Впрочем, водата не беше студена и ходенето по пясъчното нехлъзгаво дъно не беше трудно.