Потреперах колкото от неочакваност, толкова и от омраза. Да имах в ръката си огнестрелно оръжие, бих го убил на място и ръката ми нямаше да трепне. Да я нямаше желязната решетка, бих се промъкнал през прозореца и бих го удушил с ръце. Самото провидение се бе погрижило, да не мога да извърша онова, което би могло да попречи на нашето бягство. Но в тази минута аз не бях в състояние да разбера това.
Докато гледах изменника със съжаление, че погледът ми не е кама, при него влезе човек, облечен наполовина като военен, наполовина като ранчеро. В цялата му фигура и осанка имаше толкова много благородство и грация, че човек неволно би се спрял да му се порадва. Хубавото му и приятно лице носеше отпечатък на тъга.
Той отиде при масата и тури на нея ръката си, на която блестяха няколко скъпи пръстена. Сам той бе бледен като мъртвец и ръката му трепереше.
Лицето му ми се стори познато. Той не бе Нарцисо, когото щях да позная, но приличаше на него и на нея. Аз се вгледах по-внимателно, смаян от това откритие. Да, приликата бе голяма.
„Боже мой! — помислих си. — Нима е тя?… В този костюм?… Не, не!… Но тия очи! А! Сега разбрах кой стои пред очите ми! — Мария де Мерсед!“
Бях я виждал не само на портрет. В нея познах и оня момък, който постоянно придружаваше Дюброк и смайваше всички ни със странното си поведение.
Заедно с това изведнъж разбрах, че именно тя ми е подала сутринта записката и ми е пошепнала: „Не бойте се!“ Тя бе дохождала при прозореца, тя бе отрязала вървите на ръцете ми, тя ми бе дала камата и ми бе говорила за любов. Всичко, което ми се виждаше тайнствено и загадъчно, сега ми стана изведнъж ясно.
Неволно се дръпнах назад, учуден и трогнат от това откритие:
„Виж ти каква била работата! Нашата избавителка била Мария де Мерсед, а семейството на дон Розалес очевидно не е знаело за нашите нещастия. В такъв случай, няма защо да я обвинявам в равнодушие и никак не трябва да ме мъчат подозрения за нея.“
Тази мисъл ме радваше, но онова, което научих за чувствата на Мария де Марсед към мене, ме огорчаваше и мъчеше.
Изобщо аз станах плячка на най-противоположни мисли и усещания.
В това време пред очите ми ставаше едно обяснение, което заплашваше да вземе лош край, като се съдеше по повишаването на гласовете.
Пак погледнах през прозореца. Дюброк, силно възбуден, крачеше из стаята. Мария де Мерсед седеше пред масата и трескаво, с бляскави очи, го следеше.
— Изглежда, ти си намислила да възбудиш в мене ревност? — крещеше той. — Напразно! Не съм навикнал да ревнувам… Знам отдавна, че обичаш оня проклет янки, отдавна съм забелязал какво правиш за него… Можеш да го придружиш във въздушното пътуване, което го чака — не ти преча… А да ревнувам, няма защо! Твоите братовчедки са несравнено по-хубави от тебе и аз мисля да се позанимая с тях.
Щях да се задуша от ярост, като слушах този негодник.
Мария де Мерсед изведнъж скочи от мястото си, доближи Дюброк и вън от себе си, извика:
— Ако се осмелиш да се доближиш до тях с лошо намерение, ще ги защитя! Стига една жертва!… Стига, дето погуби мен… Пази се сега! Аз знам, че ти си способен на всичко, но знам още, че всичко си има граница и мярка!
— Жертва! Каква силна дума, моя мила! — подигравателно произнесе Дюброк. — В какво се състои твоята жертва, Мария? Нали за себе си приказваш? Ти си съпруга на най-красивия мъж в цяло Мексико; нима това е жертва?
Думата „съпруга“ той произнесе с такава ирония, че само за това заслужаваше да бъде разкъсан на парчета.
— Да, хубава комедия разигра с оня фалшив свещеник! — извика младата жена. — Благодаря ти!… Опозори ме, стъпка ме в калта, лиши ме от всяко човешко достойнство… Нима съм могла да обикна такъв негодник?… Не, това не бе любов, то бе просто заслепяване, безумие! Нима може да се обичат хора като теб?
Последните думи тя изговори като че ли на себе си, чупеше ръце и горчиво клатеше глава.
— Все ми е едно дали си ме обичала или не — казваше Дюброк. — Думата не е за това. Твоята любов никак не ми трябва — туй да си го запишеш; мен ми трябва да заставиш своя чичо да те признае и да ти даде онова, което противозаконно грабна в ръцете си.
— Никога няма да сторя това.
— Ще го сториш, ако ли не…
Мария бързо се извърна и тръгна към вратата.
— О, има още време! — каза Дюброк и грубо я хвана за ръката. — Днес няма да те пусна да излезеш. Видях те тази сутрин, като отиде при оня мръсен янки и му пошушна нещо. Сигурно ще му помогнеш да избяга, ако те оставя свободна… Не, стой си тука, мила! Сутринта ще те пусна, за да се порадваш, когато той ще се люшка във въздуха. Лека нощ!