— Добре сте сторили, Линкълн — отвърнах аз. — А не знаете ли какво стана с Джек? Жив ли е?
— Жив и здрав е, какво ще му стане! Аз го изпратих с поръчка до полковника.
— А! Значи можем да очакваме помощ от лагера?
— Да… Но нас ще ни търсят в хациендата на дон Розалес, така че не трябва много да се надяваме на тази помощ.
— Е, ще минем как да е и без нея.
Като се убедихме, че няма никой наоколо, тръгнахме нататък, като се пазехме много. Към полунощ достигнахме гъста гора, в средата на която навлязохме и намерихме малка поляна, покрита с разкошна трева. Легнахме да си отпочинем. Разбити духом и телом, заспахме веднага толкова дълбоко, че дори и топовен гърмеж нямаше да може да ни събуди.
Глава XXI
НОВА ОПАСНОСТ
Слънцето се беше вече издигнало високо на небето, когато се събудих. Линкълн, Раул и Чен шетаха около малък огън, който току-що бяха разпалили. Клелей още спеше. От един клон на близкото дърво висеше трупът на игуана, този отвратителен гущер, който има почти човешка форма. Раул внимателно му обелваше кожата и чистеше вътрешностите. Чен печеше банани, а Линкълн пълнеше карабината.
Игуаната бе опечена и разделена на пет равни части. Гладът ни мъчеше и ние ядяхме, без да гледаме, и едва когато се наситихме, всичкото това ядене ни се видя противно.
— Фу, каква мръсотия — извика Чен, като дояждаше последния къс. — Когато се разхождах из горите на отечеството си, не съм и помислял, че ще дойде време да ям змии… Бррр!
— Да, това не е като вкъщи, но все е по-добро от нищо — забеляза Раул. — Да бе истинска змия, а не гуана, щеше да е по-вкусно. Казват, че змийското месо било много вкусно, нежно и…
— Шшш! — прекъсна го Линкълн, като си повдигна пръста и изблещи очи.
— Какво има? — попитах.
— Почакайте, господин капитан, ей сега ще ви кажа…
Той махна с ръка и пропълзя настрана. Там си прилепи ухото към земята, послуша две минути и след това изведнъж скочи на крака.
— Подире ни са изпратени кучета, господин капитан! — извика той, като се завтече към нас.
По лицето му се виждаше такова изплашване, че и без думи се досетихме, че ни застрашава някоя нова опасност, по-лоша от предишните.
— Охо — каза Раул. — Сега сме изгубени. Мъчно ще се отървем от кучетата.
Всички се оттеглихме от огъня, прашенето на който ни пречеше да слушаме, и прилепихме ухо към земята. Отначало чухме неясен шум, който все повече наближаваше и растеше. После почнаха да се различават остри, пронизителни виения. Действително, приближаваше цяла глутница кръвожадни испански кучета.
— Какво ще правим? Имаме само една карабина, една кама и един нож — казах аз. — Линкълн, как мислите?
— Има ли наблизо вода, Раул? — запита той, след като помисли малко.
— Недалече от тука, на стотина метра, ако вървим по тази пътечка наляво.
— Тогава трябва да вървим към водата. Ако тя не е много дълбока, ще я преминем по брода и тогава кучетата ще изгубят дирята ни — каза Линкълн.
— Да, така ще направим — потвърдих аз. — Води ни, Раул. Да имахме всеки по една пушка, може би щяхме да се разправим с кучетата, макар да са повече от десетина, ако се съди по гласовете им.
Раул се затича напред, а ние след него. Скоро достигнахме брега на един планински поток, който тук-таме образуваше малки водопади. Като го прегазихме на едно място, дето водата бе по-плитка и по-тиха, тръгнахме край гората, готови да се гмурнем пак в потока, ако стане нужда.
Лаят и виенето на кучетата, които се чуваха отблизо, утихнаха.
— Е, какво, да не са се върнали назад? — каза Раул.
— Не, но са дошли при нашия бивак и го душат — поясни опитният трапер.
След минута се вдигна такъв шум, че просто трябваше да си запушим ушите.
— Изгубиха дирята — каза Линкълн, като се ослуша. — Как беснеят, проклетите! Да вървим по-скоро, че не знаем какво може да стане. Не трябва да се отдалечаваме от потока.
Половин час вървяхме съвсем спокойно, като мислехме, че вече никой не ни гони, когато Линкълн, който вървеше след нас, изведнъж легна на тревата и пак почна да се ослушва. Всички се спряхме като гръмнати и уплашено го гледахме, понеже знаехме, че той не върши нищо напразно.
Като стана, удари пушката си в земята и извика:
— Дяволите да ги изядат! Кучетата пак подушиха дирята ни!
Без да чакаме по-нататъшни обяснения, се завтекохме дружно към потока. Като се изкачихме на скалата, която ни заграждаше пътя, нагазихме във водата.
Раул, който вървеше напред, изрече едно проклятие.