— Сега нито напред, нито назад — прибави той. — Погледнете, господа, къде сме попаднали!
Излезе, че прибързано сме се хвърлили във водата, на такова място, което бе от двете страни заградено със скали. Да се върнем назад, значеше да влезем направо в устата на кучетата, а да излезем напред, ни пречеше скалата.
— Какво да правим сега? — каза Раул.
— Попаднахме като лисица в капан! — измърмори Линкълн със стиснати зъби.
— Не още — забелязах аз, като разгледах околната местност. — Не, не още! След мене, другари! Тука така ще отблъснем кучетата, че за дълго време няма да забравят това.
Посочих им надвисналата отгоре ни площадка на скалата.
Линкълн одобрително кимна с глава. Покачихме се върху площадката, обраснала с ниска трева, заехме позиция и се приготвихме за борба. Всички чувствувахме, че тя ще бъде жестока и се приготвихме да не даваме даром своя живот.
Погледнах надолу. Потокът бучеше и се пенеше на дълбочина около шестдесет метра.
В гората, отдето току-що бяхме излезли, се чу ожесточен лай. След това видяхме, че от храстите изскочиха дванадесет кучета и душеха земята.
Най-голямото, като най-опитно, изведнъж намери мястото, отдето минахме през потока. Като излая тържествено, то се хвърли върху камънаците по дирите ни. Останалите се впуснаха след него.
Линкълн се прицели върху водача и гръмна: кучето изскимтя и с глава надолу полетя в потока, който го завлече по течението.
— С едно по-малко — извика старият ловец, като си напълни пушката отново. — Дай Боже, всички да ги избием. Хубаво, че имам доста патрони, взех си да се намират… Виждате ли как беснеят! Да им се падне някой от нас, веднага ще го изхрускат… Но няма да се предадем току-тъй. Не сме ние от тях! Не!
Докато пълнеше своята карабина, другарите на убитото куче вече бяха под нашата скала и почнаха да се качват към нас. Вторият гърмеж на Линкълн повали още едно куче, но другите в един миг се качиха при нас и ни заградиха от всички страни.
Започна се отчаяна борба между кучета и хора — битка не на живот, а на смърт.
Не знам колко време трая това сражение; помня само, че то бе ужасно. Едно куче ме сгриза със зъбите си за гушата. Като се напрегнах с все сили, го сграбчих за гърлото, удуших го и го тикнах в пропастта. Сам се чудя сега как съм можал да направя това. Очевидно е, че отчаянието удесеторява силите, тъй като иначе не бих могъл да се справя с това силно и побесняло животно.
Бях съвършено забравил своята кама. Като ми дойде наум за нея, измъкнах я и почнах да сека яростно наляво и надясно. Едно куче ми захапа ръката, друго ме ухапа за крака, трето насмалко щеше да ме завлече в пропастта, където го тикнах. Най-сетне, окървавен, обезсилен, паднах в несвяст на тревата, като при последната искра на съзнанието си спомних за нея, моята скъпа Гвадалупа…
Когато си отворих очите, видях следната картина: Клелей и Раул лежаха като мене, покрити с рани, от които течеше кръв. Чен и Линкълн душеха едно куче, което хъркаше и се бранеше.
— Не, проклето псе, не можеш вече да се измъкнеш от ръцете ни! — викаше траперът. — Поиска да си премериш силите с нас. — Тогава мри за своята юнащина! Нали виждаш, стари глупчо, че победихме всичките ти другари; нямаше защо и ти да се навираш… Хайде, гълъбче Чен, понадигни го повечко… Ей така! Едно, две, три! Хоп!…
Умрялото куче се изви във въздуха и плесна в потока.
То беше последното от цялата глутница.
След малко се съвзех.
Откъм гората дочух диви бойни викове. Обърнахме се и видяхме, че мексиканци излизат от нея. Те се спряха до брега на потока и едногласно извикаха.
— Раул, не знаеш ли какво значи този вик? — попитах.
— Той показва, че се ядосват, господин капитан. Те виждат, че с конете си не ще могат да преминат водата — камъните пречат, — ето защо ги е яд.
— А! За жалост, нямаме всеки по една карабина. Тогава всички ще ги натъркаляме.
Гверилясите слязоха от конете си, превързаха ги за дърветата и се заловиха да минават потока пешком. Един от тях с лъскавия си мундир и с перата на шапката си приличаше на началник на отред; с извадена сабя той леко подскачаше от камък на камък.
— Сержант — казах, — не може ли да се спре този господин?
— Още е далече, господин капитан. Бих дал половингодишната си заплата, ако имах в ръката си пушката на майор Блосъм. Моята карабина не удря толкова надалече… Ей ти, Чен, изправи се пред мене, за да не види този танцьор какво правя, иначе ще се гмурне във водата!
Чен затули Линкълн, който се прицели през рамото му. При все това мексиканецът забеляза добре движенията на сержанта и искаше да скочи във водата. Но не успя: преди той да скочи, Линкълн гръмна. Мексиканецът отпусна ръце и падна в потока, който го завъртя между острите камъни. Шапката на убития падна и се понесе заедно с него.