— Е, другари, още едно последно усилие! — извика той. — Не падайте духом! Аз ще продупча с куршум първия, който се приближи до нас. Бягайте!
Наистина се ободрихме за минута и се опитахме да бягаме, но силите ни изменяха на всяка крачка. Раул едва свари да се домъкне до края на гората, но като видя, че изостанахме, се върна пак, за да сподели участта ни. Аз съвсем паднах от изтощение. Куршумите пищяха наоколо ми и поваляха тревата под краката ми. Неприятелят ни настигаше.
— Спасявай се поне ти, Раул! — извиках със слаб глас.
Той или не ме чу, или не искаше да ме чуе и продължаваше да върви пред нас. Чувах зад себе си възклицания, пищене на куршуми, тропот на коне, звънтене на саби, изваждани от ножниците. Чувах и гърмежите на Линкълн, и неговите диви виения, с които отговаряше на не по-малко дивите мексикански крясъци. Страшен гръмотевичен удар покри целия този шум. Небето като че ли пламна от единия до другия край. После изведнъж стана тъмно. Аз се задушавах, като че ли нещо ме изгори, като че или нещо ме удари в гърдите… Паднах на земята, стори ми се, че потъвам в нея.
Усетих нещо студено и дойдох на себе си. Отворих очи и видях Раул, наведен над мен, да ме пръска с вода по лицето.
— Какво има? — попитах едва чуто.
— Закачила ви е светкавицата, господин капитан — каза той.
— Светкавица ли?
— Да, господин капитан, и не само вас — и другите ни другари лежат като снопове. Само мене не закачи… Слава Богу, че поне вие оживяхте! Сега отивам и при другите.
И наистина, Клелей, Линкълн и Чен лежаха наблизо до мене. Тук-там по бледните им посинели лица се виждаха тъмни петна.
— Мъртви ли са — попитах.
— Вярвам да не са… Сега ще видим — каза Раул.
Той пръсна от едно шишенце вода по лицето на Клелей, който дълбоко въздъхна и се протегна.
— Лейтенантът е жив! — извика Раул. — Сега да видим как е нашият мил старец.
С тия думи той се завтече към Линкълн. Този гигант при първото допиране на съживителната струя скочи на краката си, стисна Раул за гърлото, раздруса го с все сила и зарева:
— А! Мръснико! Какво мислиш? Искаш да ме обесиш ли? Не съм от тях, не, лъжеш се!
Но като видя кой е пред него, той го пусна и зачудено се огледа. Като съзря захвърлената карабина, бързо се наведе и я вдигна.
— Трябва да се напълни! — каза той. — Изглежда, че маймуните са се скрили. Трябва да си отваряме очите на четири!
Докато Раул свестяваше ирландеца, а Клелей зачудено си търкаше очите, аз станах и заоглеждах местността.
Дъждът още валеше; светкавиците браздяха небето по всички посоки. На петдесет крачки от нас се чернееше неподвижна маса от струпани едни върху други коне и хора; всички бяха убити от светкавицата. Малко по-надалече тридесет души конници напусто се мъчеха да укротят изплашените коне и да ни нападнат. Те бяха другари на убитите.
— Хайде, господа, ставайте, ставайте! — викаше Раул, като раздрусваше раменете ту на Чен, ту на Клелей. — Мустангите няма вечно да се дърпат и ритат, и ако не побързаме да влезем в гората, нашата е вече свършена.
— Разбира се — мърмореше Линкълн, — ще идем на вятъра ако се бавим. Та те са само на няколко метра от нас. Пък аз си бях помислил, че съвсем са се изгубили… Хайде, да вървим, господа! Починахме си малко — стига ни.
И наистина, като че ли си бяхме починали, докато се намирахме в несвяст.
Най-после, след четвърт час, стигнахме гората и започнахме храбро да се провираме в най-гъстото място, дето никакъв кон не можеше да влезе.
Раул вярваше, че мексиканците няма да се решат да ни гонят по-нататък, като видяха Божия гняв, изказан в минутната смърт на половината им другари. И наистина, като че Божият пръст ги порази и остави нас здрави и читави! Но ние не вярвахме в това предположение и продължавахме да се провираме напред в гъсталака, като се мъчехме да се скрием дотолкова, щото неприятелят никак да не може да ни намери.
Положението ни бе ужасно: гладни, измокрени до костите, раздърпани от кучетата, капнали от умора, едва-едва се влачехме и дори Линкълн, този железен човек, който ни подкрепяше досега със своята енергия, и той отслабна и се умисли: все се оглеждаше плахо и мърмореше нещо през зъби.
— Каква е тази работа? — извика той най-после и размаха стиснатия си юмрук. — След светкавицата, която насмалко щеше да ни изпрати на оня свят, всичко ми се вижда жълто! Така не може да се различи мечка от дърво и змия от клонче… Ако това не ми премине скоро, сам ще си счупя главата!