— Няма какво да разказвам за себе си — каза Линкълн, когато седнахме на кафе пред малка масичка, — когато чух, че тук се организират доброволчески отреди, не се стърпях и напуснах своя Арканзас. Много ме бяха досърбели ръцете да понабия тези жълти муцуни и да им платя един малък стар дълг.
— Значи се записахте доброволец?
— Да, капитане. Но се чудя как нямате желание да повоювате с Мексико! Смятах, че отдавна сте там.
— Какво да правя? Писах в министерството, но, изглежда, са ме забравили.
— За какъв дявол ви е министерството! Сами се назначете: запишете се при нас и ще ви изберем за капитан.
Аз самият мислех по-рано понякога за това, но ме спираше неувереността, че ще ме изберат. Линкълн ми каза, че имам не по-малко шансове от останалите, понеже всички са непознати един на друг.
— Само се запишете — и на бас се хващам, че ще ви изберат. Хайде да вървим!
След половин час влязохме в голяма фехтовална зала, където се събираха доброволците. Всяка нация сякаш имаше тук свой представител и сборището, което видях, можеше да се сравни по смешението на езиците с вавилонското стълпотворение.
В средата на стаята имаше маса, на която бе полегнал лист, покрит с подписи. Прибавих и своето име; това беше равносилно на клетва — бях свързан със задължение отсега нататък.
„Ето моите съперници“, помислих си, като разглеждах една група около масата; повечето си бяха набавили военни фуражки.
— А! Клелей! — извиках познатия ми млад плантатор, който бе пръснал цялото си състояние пред олтара на Бакхус.
— Приятно ми е, че ви виждам, Халър! Вие наш ли сте?
— Да, записах се. Кажете ми, кой е този човек?
— Това е Дюброк, креол.
Този, за когото ставаше дума, не можеше да остане незабелязан в тълпата: изпъкваше със странната, неприятна красота на лицето си; имаше гъсти черни коси, черни очи, тънки устни, красиви мустаци и брада, която му придаваше решителен вид. Когато се усмихваше, показваше редица ослепително бели зъби, но усмивката му беше цинична. И ясните, но студени очи светеха по-скоро с животински, отколкото с духовен блясък.
Изведнъж почувствувах неволна антипатия към този човек. Дали не защото беше мой съперник? Не… Познах в него една от онези натури, които странят от честния труд и живеят за сметка на привързаността на слабохарактерните хора, които попадат под тяхно влияние. Където и да срещна подобни хора, винаги чувствувам към тях инстинктивно отвращение.
— Този горделивец може да стане наш капитан — пошепна ми Клелей. — А пък струва ми се, той е порядъчен подлец.
— Аз съм на същото мнение. Но мигар ще го изберат?
— Той, както и всички креоли, изкусно владее шпагата, и успя да им направи впечатление със своята ловкост и умение да се фехтова. А впрочем нали и вие бяхте майстор в тази област? Какво място бихте искали за заемете?
— Капитан.
— Отлично. Аз си избрах лейтенант. Хайде да агитираме общо.
— С голямо удоволствие!
— Този брадат трапер, с когото дойдохте, струва ми се, е ваш приятел. Той е свой човек между нашите момчета. Гледайте, вече се залови за работа!
Действително, в тази минута Линкълн разговаряше с няколко снажни момци, които след известно време се разпръснаха из стаята и влязоха в разговор с отделни лица.
— Те водят пропаганда — каза Клелей.
— Капитане — пошепна ми на ухото Линкълн, който се доближи до нас, — познавам ги добре; сега вие трябва да се запознаете с тях.
— А главно — забеляза Клелей, — да затъмните този славоносец във фехтоването. Само че това трябва да направите чак в последния ден — няколко часа преди изборите.
— Разбира се, вашият съвет е добър, а засега нека изпълним съвета на Линкълн.
След минута бях представен на група джентълмени; чукнахме си чашите и започнахме непринуден приятелски разговор.
Още три дена продължи записването на нови доброволци. На четвъртия бяха назначени изборите за офицери.
Моята вражда към съперника ми все повече растеше и чувствувах, че беше взаимна. Към вечерта на третия ден стояхме един срещу друг, въоръжени с шпаги. От изхода на нашето състезание зависеше изборът — и всички с напрегнато внимание ни гледаха.
Забелязах, че моят противник си избра шпага, лишена от предпазително копче и достатъчно остра, за да се превърне в опасно оръжие в ръцете на възбуден човек.
— Вашата шпага не е наред — казах.
— Pardon, monsieur! Не забелязах това.
— Много чудно — многозначително произнесе Клелей.
Застанахме в позиция. Веднага забелязах, че моят съперник е опитен боец с шпага. Още на младини се увличах от фехтоването, но отдавна не бях се упражнявал.