Половината й думи се заглушаваха от могъщите гласове на природата, разбесняла се около нас, но аз се досещах какво ни говореше.
Тя вървеше пред нас с развети коси и дреха, ту рязко очертана при светлината на светкавицата, ту изведнъж изчезнала в мрака, като че ли бе въплъщение на гения на бурята. Кучето тичаше подире й и сегиз-тогиз тихо изскимтяваше.
И досега не мога да разбера как се измъкнахме от пропастта. Всяка минута ни застрашаваше смърт. Една невярна стъпка на мустанга или внезапното откъсване на някой от камънаците, през които трябваше да скачаме — и край на всичко. Бурята лесно можеше да ни събори или светкавицата да ни убие.
Най-сетне излязохме горе. Бездната с всичките си ужаси остана зад нас.
Бурята утихваше, облаците се разпръснаха, светкавиците и гръмотевиците ставаха все по-слаби и по-слаби. Месецът пак светна и ние видяхме отпреде си гора.
— Сега прощавайте, сеньори! — каза Анита — Не ви трябвам вече. Като минете тази гора, извийте наляво и сетне карайте надясно. Подир два часа ще бъдете в Серена… На добър час!
От душа целунахме храброто момиче по двете страни и се разделихме със съжаление.
Под дърветата бе почти съвсем тъмно. Но при светлината на светкавицата мен ми се стори, че по пътеката има следи от копита.
И Таплън забеляза такова нещо, наведе се от седлото и се вторачи в лепкавата кал. Блесна нова светкавица и озари за миг цялата местност.
— Дявол да го вземе! Тия следи са съвсем пресни! — извика той. — Тука като че ли е минала цяла армия!
— А може следите да са отдавнашни — забелязах, колкото се може по-спокойно.
— Как отдавнашни! — възрази моят спътник. — Вгледайте се хубаво. Следите са съвършено ясни. Според мен, не са изтекли и пет минути, откакто са минали оттука поне няколко десетки конника? Попаднахме в клопка, милий ми!
— Поне не викайте. Може да заминат, без да ни забележат.
— Как няма да ни забележат, когато навярно нас чакат! Е, Халър, оставете си коня и скачайте подире ми в храстите. Само това можем да направим.
Чух как той цопна в калта и тъкмо се канех да го последвам, когато изведнъж почувствувах, че някой скочи зад мене на коня. Съшия миг две ръце ме стиснаха толкова силно, че костите ми захрущяха. Конят ми уплашен се изправи на задните си крака, скочи настрана и изведнъж се спря като гръмнат.
Напразно се мъчех да се отърва от невидимия враг, който ни бе нападнал, докато и двамата се изтърсихме в калта и започнахме да се боричкаме в нея. Но тук отгоре ми се хвърлиха още няколко души и почнаха да ме връзват.
При една нова светкавица видях около мене цяла тълпа хора със зверски лица, които диво се кискаха и звънтяха с оръжието си. До мене лежеше вързан Таплън. По лицето му течеше кръв. Помислих, че е убит.
— Чарли! — извиках.
— Какво? — отговори той. — Вързаха ни и двамата. Хубаво се уловихме в клопката.
— Слава Богу, че сте жив! Пък аз…
— Помислихте, че съм се преселил при праотците си? Още не съм! Но вероятно скоро ще ни изпратят там — забеляза той шеговито.
Мексиканците ревяха около нас до пресипване и изказваха своето тържество. Най-сетне един от тях, по всяка вероятност главатарят им, заповяда да млъкнат и им даде някакво нареждане. След това ни закараха на една поляна, дето чакаха много коне, привързани за дърветата.
— Fuego! (Огън!) — извика главатарят.
Няколко души натрупаха куп съчки и ги запалиха. При светлината на огъня можахме да разгледаме добре нашите врагове. Очите ми изведнъж забелязаха лъскавите дрехи на плантатора дон Хуан, който стоеше настрана и приказваше с главатаря. Другите не бяха пеони, тъй като бяха, макар и недобре, облечени като военни и въоръжени. Бяхме попаднали в ръцете на новоизпечени гвериляси. Между тях познах и ония пет души, които бях забелязал сутринта в Сан Мигуел.
Но най-много се смаях, когато между мексиканците видях двама с американски мундири.
Навярно те са пленници — помислих си аз.
Но не, те не бяха пленници! Единият от тях грабна запалена главня и се приближи до нас.
— Да видим кой ни е попаднал! — продума той.
— Че тоя е Ланти от моята бригада! — промълви Таплън, като се вгледа в него.
— О-хо! Пък оня е Фогел. Виж ти честния прусак — извиках, като познах и втория войник.
Те бяха същите ония негодници, които бяха нападнали индианците. Като ни познаха, и двамата дезертьори затрепереха от радост.
— Виж ти среща, дявол да го вземе! — с груб смях издума ирландецът Ланти. — Вие ли сте, господин Таплън?
— Вие! — ръмжеше със своя бас немецът над мен и трагически си блещеше очите. — Как, драги ми господине? Вие ли сте? Боже мой! Това е прекрасно!