На едно място пътят се разклоняваше. Там се спряхме.
— Та не обичате ли да заповядате на гости, капитане? — питаше дон Хуан. — Моята хациенда не е далеч от тука.
— Не мога — отговори главатарят, — трябва да ида при началника, преди да съмне, а у вас ще се разположим и ще закъснея. От опит зная това. Не за първи път сме имали работа с вас. И досега помня как веднъж ме угостихте дотолкова, че цяла неделя после не можах да изпълнявам своите длъжности.
— Ха-ха-ха! Слабичък сте били, капитане!? Тогава добре, няма да настоявам, а ето какво ще направя? На половина миля от тука има една стара изоставена къща. Тя ви се пада на път. Спрете се там да починете, аз скоро ще ви пратя кошница със закуски и няколко бутилки каталан. Вие и хората ще се подкрепите малко и тогава с нови сили ще вървите нататък. Съгласни ли сте?
— На това съм съгласен. Благодаря ви, дон Хуан. Ние наистина не сме яли нищо от тази сутрин и страшно изгладняхме.
— Отлично. Засега довиждане! Моят човек скоро ще ви настигне.
При тия думи плантаторът тръгна надясно, а ние — наляво.
Подир един час стигнахме полусъборена къща, която се намираше в голяма ливада, заградена с храсти.
Снеха ни от мулетата, хвърлиха ни на земята и се заловиха да палят огън. Подир малко дойде изпратеният от дон Хуан човек с грамадна кошница, пълна с разни студени закуски, хляб и вино.
Мислехме, че ще ни оставят гладни, но не ни оставиха: главатарят заповяда на двама свои подчинени да ни нахранят като малки деца — туряха ни в устата късове печено месо и хляб.
— Ако умрат от глад, началникът нищо не ще изкопчи от тях — казваше той, като че ли да оправдае необикновеното си милосърдие.
От тия думи заключихме, че от нас ще искат да предадем тайните планове на нашата армия, но това бе съвършено напразно: нямахме намерение да ставаме предатели, макар и да ни подхвърлят на най-жестоки мъки.
Като ни нахраниха, всички се разположиха около огъня.
— Ами добре ли са вързани? Да не избягат? — попита главатарят, който стоеше отделно, подпрян на гнилата стълба при входа на къщата.
— Така са вързани, че не могат да се помръднат — отговори един гвериляс.
— Тогава можете спокойно да ядете и пиете, без да ги караулите. Давам ви цял час почивка.
И наистина, краката и ръцете ни бяха толкова здраво стегнати, че ние не можехме по никой начин да избягаме.
Но не за пръв път се намирахме в такова положение и затова се бяхме налапали с различни фокуси.
Докато господа мексиканците весело пируваха, гълтаха каталана и закусваха чудесии, които и насън не бяха виждали, ние си шепнехме с Таплън:
— Хари — каза той, — не ще е зле да избягаме, а?
— Нищо по-хубаво от това — отговорих, — но как ще избягаме, когато сме завити като пеленачета!
— Това не е нещо ново за нас! Ако не можем да си служим с ръце и нозе, можем да се търкаляме и да си служим с устата.
— Това не е достатъчно, Чарли!
— Достатъчно е отначало. Виждате ли там, където са храстите, един отличен нож, захвърлен от някой жълтолик… Той трябва да е сякъл сухи клони за огъня и си е забравил ножа… Искате ли да го взема, тъкмо никой не ни обръща внимание сега?
— Вземете го, но какво ще правим с него? Струва ли си да рискуваме напразно? Само едно непредпазливо движение, най-малкото изшумяване — и вие ще загинете, а заедно с вас и аз!
— Не бойте се: по-лесно ще се чуе една сянка, отколкото аз? Добре, че тук е тъмно и никой не гледа към нас? Не им трябваме ние сега! Гледайте само какво ще правя, а вие си лежете спокойно.
Поклатих утвърдително глава.
Чарли почна полека да се търкаля като дърво и с устата си отмахваше сухите клончета и листа, които можеха да го издадат с шумоленето си.
Така той се промъкна до големия изваден нож, който лъщеше под червената светлина на огъня, грабна го със зъби и пак се върна при мене.
— Видяхте ли? — шепнеше той. — Никой не забеляза нищо! Сега нека се помъчим да се търколим в гъсталака. Ей там, отзад, има гъста папрат. Да идем до там, че тогаз ще видим какво ще правим нататък. Ще видите, че ножът много ще ни помогне… Впрочем хайде отначало да се престорим, че сме заспали… Хъркайте силно!
Разбрах неговата мисъл и така захърках, че листата на дърветата затрепераха. Чарли направи същото.
— Виждате ли как дълбоко заспаха американските кучета! — извика един от пируващите. — С нищо не можеш ги обезпокои: тям е все едно да бъдат в плен или да се изтегнат в палатките си. Страшно безгрижен народ!
— Толкова по-добре. Нека си хъркат! — забеляза друг. — Поне няма да мислим за тях: който хърка, не може да намисли нищо лошо.
— Имаш право! Да пийнем още, другари, за дълголетието на нашия храбър капитан!