Бухала се отпусна на пети. Знаеше всички слухове, които се носеха за гората. Разбойници и бандити нападаха жертвите си, но рядко ги убиваха, просто вземаха това, което си струва, и изчезваха като сенки в нощта. Но жена като тази, с мека кожа и добре поддържани ръце? Ако изчезне такава личност, започва търсене, задават се въпроси, обявява се награда. Бухала си пое дъх. Освен, разбира се, ако това не е работа на Фицалан? Като всеки лорд и той обичаше меката, уханна плът. Дали тази млада жена не си бе навлякла гнева му? Дали не е била насилена в нощта на смъртта си? Но защо беше свършила със стрела в гърлото? А и със сигурност лорд Хенри би могъл да я закопае по-дълбоко и на по-тайно място. И какво е станало с дрехите й? С вещите й? Очевидно е била лишена от тях. Къде ли е конят й?
Бухала погледна към гарваните, кръжащи високо над гнездата си. Какво да прави сега? Да я остави тук? Гледката на трупа извика в съзнанието му спомени; възкреси кошмарите му и омразата, която изпитваше към лорд Хенри. Не можеше да остави тялото тук, за храна на дивите животни. Щеше да му тежи на съвестта, пък и самият той се страхуваше, че може да умре на някое безлюдно място и тялото му да остане непогребано. Бухала се сети за истинското си призвание и коленичи, шепнейки заупокойна молитва, последвана от словата за опрощение.
В ранния утринен въздух, той дочу далечния звън на камбаните на манастира „Света Хавизия“, призоваващ младите дами да запеят с усмивка химните си. Не бяха ли призвани монахините да вършат добри дела? Да се грижат за болните и да погребват мъртвите? Сега в гората беше безопасно. Лесничеите и ловците на лорд Хенри бяха около хижата, далеч от пътя, по който щеше да поеме. Да, точно така ще постъпи. Не смееше да отнесе тялото в „Сейнт Осуалд“, нямаше да е честно. Не, ще го предаде на лейди Маделин и добродетелните й монахини щяха да получат възможност да докажат милосърдието си. Той нарами лъка, взе наметалото, дадено от приятеля му, и го уви около трупа, после вдигна тялото и се отправи приведен през пътя към дърветата.
„Exsurge Domine! Exsurge et vindica causam meam!“
— Дойди, о, Господи, и изглади всичките ми беззакония!
Добродетелните монахини от манастира „Света Хавизия“ пееха така, както бяха обучени от учителката на църковния хор, лейди Джоана, първите строфи на утринната молитва. Облечените в бяло жени стояха пред редиците полирани дървени тронове и колосаните млечнобели пребрадки, обрамчващи лицата им, изпъкваха на фона на вълнените им одежди. Шнурове от черно кадифе пристягаха тънките им талии, а на врата на всяка висеше сребърен медальон с изображението на покровителката им света Хавизия. Всички държаха часословите си и усърдно мънкаха думите под орловия поглед на своята игуменка лейди Маделин, която седеше в огромния си като ложа трон.
Лейди Маделин беше жена на неопределена възраст. Косата й, разбира се, бе покрита, но по овалното й лице не личаха следите на времето, нито бръчките на възрастта. Тя имаше студени сини очи, заострен нос и тънки устни, които се превръщаха в черта, когато се разгневеше. Самоуверена и от добро потекло, природена сестра на лорд Хенри, лейди Маделин управляваше своя богат манастир с желязна ръка, както барон феодалното си владение. Тя можеше да се движи достолепно като кралица или да се промъква крадешком като котка, дебнейки дали милостивите сестри вършат съвестно работата си, следейки за някоя дребна простъпка или небрежност. Като че ли притежаваше способността да е едновременно навсякъде и знаеше скритите им грехове и тайни слабости. Освен това лейди Маделин имаше дарбата да чете своя часослов, да пее хвалебствени псалми и в същото време зорко да следи подчинените си. Всички признаваха, че се страхуват от нея, дори помощничката й лейди Агнес и наставницата на послушниците, лейди Марселина.
Ако трябва да сме честни, докато лейди Маделин гледаше молитвеника, слушаше песнопението и наблюдаваше сестрите си во Христе, тя можеше и да размишлява над думите на псалма. Сатаната наистина се промъкваше като враг! Дори тук, размишляваше лейди Маделин. Макар манастирът „Света Хавизия“ да приличаше на блестящ накит сред зеленото кадифе на гората Ашдаун, извън стените му бродеха разбойници като Бухала, пламенният проповедник брат Козмас, горяните и най-вече завареният й брат — присмехулникът лорд Хенри.