Кантроне се бе държал настрана от сеньор Амори дьо Краон, но веднъж бе забелязал, че френският пратеник го изучава; лукавите му очи се усмихваха и в тях той бе съзрял повече опасност, отколкото в стая, пълна с палачи.
Лекарят си пое дъх и сбърчи нос от миризмата на гниеща растителност. Не бе успял да открие часослова на сър Хенри, където лордът криеше всичките си тайни, но беше решил да действа светкавично като раздразнена змия, използвайки онова, което знаеше, за да спечели още злато. Щеше да се върне в Ашдаун, да събере ценностите си и още преди да падне мрак, да бъде надалеч. Бе решил да се укрие в някое от пристанищата близо до Ламанша и да замине на север за Фландрия, Ено или за някоя от балтийските германски държави.
Кантроне бе доволен от себе си. С едно изречение бе предизвикал такива подозрения и вълнения в душата на лорд Хенри, а после събитията бяха последвали едно след друго. Сега той можеше да избяга!
Някакъв звук отдясно го накара да спре коня. Взря се между дърветата. Тук беше в безопасност. Разбойникът Бухала водеше война срещу рода Фицалан, а не срещу него. Колкото до французите, съмняваше се, че те биха го нападнали сега. Не и тук, където можеха да ги разобличат и да избухне голям скандал.
Той взе малкия арбалет, който висеше на рога на седлото му. Бръкна под наметалото си, извади назъбена стрела и бавно опъна тетивата. Засмя се тихичко на страховете си, държеше се като плаха девойка.
Следобедното слънце проникваше между дърветата. Птича песен прониза тишината. Отново се чу звук и един заек пребяга през пътеката. Кантроне се успокои. Извади стрелата, но продължи да държи арбалета. Листата по клоните над него бяха станали златистокафяви — сигурен знак, че есента е настъпила — но когато започнеха да се спускат мъглите, той щеше да е оставил това място далеч зад гърба си. Лекарят охлаби връзките на бялата си батистена риза, които сякаш стягаха гърлото му. Не знаеше, че така е идеална мишена за стрелеца, скрит между дърветата. Тетивата бе опъната, чу се тихо изсвистяване и стрелата със сиви пера улучи Кантроне право в гърлото. Той изпусна юздите и бавно се свлече на пътеката. Конят му се уплаши и подскочи напред, но после спря и започна да пасе. Облечен в черно наметало с качулка, стрелецът излезе измежду дърветата. Известно време той стоя приклекнал, оглеждайки внимателно пътеката в двете посоки, после забърза към трупа и изпразни джобовете и кесията му. Доведе коня на Кантроне, сложи трупа на седлото и изчезна с него обратно в гората.
Вечерята, давана от сър Уилям в имението Ашдаун, беше внушително събитие. Корбет и Ранулф бяха посрещнати от коняри с факли на широкия път, който се виеше от портите до главния вход на красивата къща от камък и дърво. Прислужници с ливреите на рода Фицалан взеха наметалата и бойните им колани и ги въведоха в голямата зала за пиршества. Стените на внушителното помещение бяха наполовина покрити с ламперия, а бялата мазилка над тях — украсена със знамена, щитове, блестящи брони и скъпи златоткани драперии. Знамена с гербовете на Англия, Франция и Фландрия висяха от гредите. Дървеният под бе изметен, излъскан и покрит със свежи ароматни треви. Сребърни съдове с цветя стояха на прозорците и в ъглите. Кучкари и коняри държаха кучетата далеч от подиума, където бе поставена голяма маса с покривка от златоткан брокат и подредена със скъпи чаши, подноси, чинии и кани, всички с герба на рода Фицалан. Факли и восъчни свещи разпръсваха тъмнината и изпълваха с въздуха с приятно ухание.
Сър Уилям, който определено изглеждаше нервен, ги бе посрещнал там, шумно обявявайки, че е трябвало да дойдат по-рано и обяснявайки, че макар тялото на брат му да е още непогребано, той ще следва традициите на щедро гостоприемство, с които беше прочут родът Фицалан. Косата, мустаците и брадата му бяха подстригани и намазани с благовонни масла. Бе облечен в туника от златист лен с колан, украсен със скъпоценни камъни, а на краката си имаше меки червени ботуши. Той им съобщи, че е разтревожен, защото сеньор Кантроне още не се е върнал и непрекъснато поглеждаше през рамо към мястото на подиума, където дьо Краон и главният му писар вече бяха заели местата си.
— Разбрах, че познаваш френския пратеник — каза сър Уилям.
— Като близък роднина — отвърна Корбет с усмивка.
Последван от Ранулф, той се отправи към подиума. С широка усмивка дьо Краон се изправи и пристъпи, за да го посрещне. Двамата си стиснаха ръце, прегърнаха се и си размениха целувката на мира.
— Хю, слава Богу, мислехме, че си убит!
— Представям си колко си скърбил при тази новина, Амори!
Дьо Краон отстъпи назад.
— Изобщо не си остарял, сър Хю. Лейди Мейв явно се грижи добре за теб.