Озверелите хора се разпръснаха и той отново започна да стреля. Оцелелите побягнаха към пясъчножълтите постройки, но ръцете му продължиха трескавата си дейност като озлобени кучета, които не престават да измъчват жертвата си. Последният нападател успя да достигне задната врата на бръснарския салон, когато куршумът го прониза в тила.
Отново настъпи тишина.
Кръвта се стичаше от двайсетината рани на Стрелеца; всички бяха повърхностни, с изключение на тази на прасеца. Той го превърза с ивица плат, откъсната от ризата му, след което се изправи и огледа жертвите си.
Труповете им образуваха криволичеща линия от задната врата на бръснарницата до мястото, където стоеше той. Лежаха във всевъзможни пози. Никой не приличаше на заспал.
Тръгна покрай тях и започна да ги брои. В магазина лежеше човек, прегърнал буркан с бонбони, който бе счупил при падането си.
Стрелецът стигна до главната улица, където бе започнало всичко. Беше убил трийсет и девет мъже, четиринайсет жени и пет деца. Бе застрелял всичко живо в Тул.
С първия по-силен порив на сухия вятър до него достигна неприятна сладникава миризма. Той се озърна и кимна. Разлагащото се тяло на Норт бе разпънато върху дъсчения покрив на кръчмата, приковано с дървени клинци. Устата и очите му бяха отворени. На челото му червенееше отпечатък от огромно раздвоено копито.
Стрелецът напусна града. Мулето му пасеше плевелите, избуяли около някогашния път на дилижансите. Той го отведе обратно в конюшнята на Кенърли. Навън вятърът лудешки виеше. Мъжът привърза мулето и се върна в кръчмата. Намери стълба в бараката, качи се на покрива и свали Норт. Тялото му бе по-леко от наръч съчки. Сетне се върна в „Шеб“, изяде хамбургерите и изпи три халби бира, докато вятърът се усили и във въздуха залудуваха пясъчни вихрушки. Нощта прекара в леглото на Алис. Не сънува нищо. На сутринта вятърът бе утихнал, слънцето грееше ярко и безгрижно. Виелицата бе отнесла труповете някъде на юг, сякаш бяха изкоренени плевели. По-късно, след като превърза всичките си рани, Стрелецът също пое на юг.
XVIII
Стори му се, че Браун е заспал. Огънят почти беше изгаснал, а гарванът Золтан бе пъхнал глава под крилото си.
Тъкмо се канеше да стане и да постели сламеника в ъгъла, Браун се обади:
— Разказа ми всичко. Олекна ли ти? Стрелецът трепна.
— Защо трябва да се чувствам зле?
— Нали каза, че си човек, не демон. Или излъга?
— Не те излъгах. — Стрелецът неохотно си помисли, че действително харесва пустинника. И изобщо не го беше излъгал. — Кой си ти, Браун? Признай си.
— Аз съм си аз — спокойно отвърна онзи. — Защо мислиш, че крия някаква тайна?
Стрелецът безмълвно запали цигара.
— Според мен си съвсем близо до човека в черно — продължи Браун. — Как мислиш, отчаян ли е?
— Не зная.
— А ти?
— Все още не. — Той го погледна предизвикателно. — Изпълнявам дълга си.
— Тогава всичко е наред. — Пустинникът му обърна гръб и потъна в сън.
XIX
На сутринта му приготви закуска и го изпрати. На дневната светлина Браун изглеждаше с мършаво тяло, изпъкнали ключици и буйни рижи къдрици.
— Какво да правя с мулето? — попита Стрелецът.
— Ще го изям.
— Добре.
Пустинникът му протегна ръка, сетне кимна на юг:
— Лек път!
Кимнаха си за сбогом и Стрелецът закрачи, превит под тежестта на меховете с вода и револверите. Обърна се само веднъж. Браун енергично прекопаваше малката си царевична нива. Гарванът бе кацнал на ниската стряха и приличаше на готически водоливник.
XX
Огънят угасна, звездите започнаха да избледняват. Вятърът неуморно виеше. Стрелецът трепна в съня си, сетне се успокои. Сънуваше, че го измъчва жажда. Силуетът на далечните планини се сливаше с мрака. Чувството за вина бе изчезнало, прогонено от пустинния пек. Вместо за случилото се в Тул мислеше за Корт, който го бе научил да стреля. Корт умееше да различава доброто от злото.
Повторно се стресна и се събуди. Примигна срещу угасналия огън. Знаеше, че е романтик, и ревностно пазеше това знание.
Това, разбира се, отново го подсети за Корт. Нямаше представа къде е той сега. Светът вече не бе същият.
Нарами дисагите и отново тръгна на път.
Крайпътна станция
I
През целия ден в съзнанието му звучеше някаква детска песничка; влудяваше го, но той не можеше да я прогони от съзнанието си; глупавото стихче сякаш се подиграваше на рационалното му мислене. То гласеше: