Стрелецът знаеше защо се е сетил за песничката. Пак бе сънувал онзи непрестанно повтарящ се сън — стаята в замъка и майка му, която му пее, докато той лежи в креватчето си до прозореца с чудните стъклописи. Тя никога не му бе пяла приспивни песни, защото всички момченца, които искаха да станат стрелци трябваше да преодолеят страха си от тъмнината. Пееше само следобедите; той си спомняше слънцето, което надничаше иззад оловносивите дъждовни облаци и хвърляше отблясъци върху покривката на леглото; чувстваше хладината в стаята и топлината на тежките одеяла, изпитваше любов към майка си и красивите й устни, чуваше натрапчивата мелодия на безсмислената песничка.
Песента зазвуча отново с влудяваща упоритост, досадна като конска муха, като неуморно куче, което гони опашката си. Водата му бе свършила, а това означаваше почти сигурна смърт. Никога не бе очаквал да се стигне до това положение и сега съжаляваше за напразните си усилия. От обяд насам погледът му бе прикован в краката му вместо в пътя напред. Тук дори дяволската трева беше пожълтяла. На места спечената от жегата почва се бе напукала. Още не беше приближил планините, макар преди цели шест дни да бе напуснал колибата на последния заселник, някакъв смахнат младеж, който живееше на края на пустинята. Спомняше си за гарвана му, но не можеше да се сети за името на птицата.
Наблюдаваше как краката му се повдигат един след друг, слушаше нелепата песничка, която кънтеше в главата му и се чудеше кога ли ще припадне. Не му се искаше да проявява подобна слабост, макар че нямаше кой да го види. Това беше въпрос на чест. Всеки стрелец знае какво е чест — онази невидима кост, която държи главата изправена.
Внезапно спря и вдигна поглед. Пред очите му при-тъмня и за момент сякаш тялото му изпадна в безтегловност. Планините се мержелееха като мираж на хоризонта. Но отпред имаше още нещо и то бе съвсем близо. Може би на десетина километра. Присви очи, но пясъчните вихрушки бяха притъпили остротата на погледа му. Поклати глава и закрачи отново. Песничката продължаваше да звучи. Час по-късно Стрелецът падна и ожули дланите си. Погледна капчиците кръв по одраната кожа; не можеше да повярва на очите си. Кръвта му не се бе разредила, изглеждаше както обикновено; беше някак самодоволна също като пустинята. Избърса капките кръв, обзет от сляпа омраза. Хрумна му, че думата „самодоволна“ е съвсем подходяща. Кръвта не изпитва жажда. Кръвта винаги получава своето. Кръвта се принася в жертва. Кърваво жертвоприношение. Кръвта има нужда единствено да тече… да тече… да тече.
Наблюдаваше как кървавите капки попиват в пръстта с невероятна бързина. Е, кръв, какво ще кажеш? Най-после си намери майстора. Харесва ли ти, когато те пият?
„О, Господи, добре се подредих“ — помисли си той.
Стана, притисна ръце към гърдите си и погледна към неясните очертания. Онова, което беше видял, се оказа почти пред него и Стрелецът дрезгаво изкрещя. Беше някаква постройка. Не, две постройки, заобиколени от разнебитена ограда. Дъските изглеждаха стари, готови всеки миг да се разпаднат; дървото сякаш се бе превърнало в пясък. Една от постройките очевидно някога е била конюшня. Другата е била нечий дом или странноприемница. Междинна спирка за дилижанса. Изоставеният „пясъчен дом“ (вятърът бе набил в дъските толкова песъчинки, че сградата приличаше на пясъчен замък, останал на брега след отлива и спечен като глина от жаркото слънце) хвърляше продълговата сянка, в която седеше някакъв човек, облегнал гръб на стената, а сградата сякаш се беше наклонила от тежестта му.
Ето го. Най-после. Мъжът в черно.
Стрелецът изпъна рамене и притисна ръце към гърдите си — не съзнаваше, че прилича на човек, който произнася реч. Вместо невероятната възбуда, която бе очаквал (или може би страх или благоговение), не изпитваше нищо, освен смътно, атавистично чувство за вина заради внезапната зверска омраза към собствената си кръв преди няколко минути. В съзнанието му неуморно отекваха нелепите стихчета:
Пристъпи напред и извади единия револвер.
Измина последните триста-четиристотин метра тичешком; не се опитваше да се скрие — нямаше какво да използва за прикритие. Късата му сянка го следваше. Не осъзнаваше, че лицето му се е превърнало в ухилена сива маска на смъртна умора; не виждаше нищо друго, освен човек, облегнат на стената. До последната секунда дори не помисли, че това може да е мъртвец.