Джейк Чеймбърз слиза по стълбите с училищната си чанта. В нея са учебниците по природознание, икономическа география, една тетрадка, молив, обядът, който готвачката на майка му, Грета Шоу, е приготвила сред блесналата в хром и пластмаса кухня, в която вентилаторът винаги е включен, за да прогонва неприятните миризми. В кутията му за обяд има сандвич с фъстъчено масло и желе, сандвич с чеснов салам, маруля и лук, и четири курабийки. Родителите му не го мразят, по-скоро не му обръщат внимание. Те са го поверили на грижите на госпожа Грета Шоу, на гувернантките, на частен учител през лятото и на Училището (което е Частно и Елитно, и най-вече Бяло) през останалата част от времето. Никой от тези хора не излиза извън рамките на задълженията си — истински професионалисти, най-добрите в своята област. Никой от тях не го притискаше с топлата си прегръдка, както това ставаше в историческите романи, които четеше майка му и които Джейк също прелистваше в търсене на „горещи сцени“. „Историческите романи“, както ги нарича понякога баща му, а друг път „инструмент за сваляне на корсети“. Баща му работи за Мрежата и Джейк понякога може да го види по телевизията.
Джейк не съзнава, че мрази всички тези хора, но това е факт. Хората винаги са го озадачавали. Той обича стълбите и не използва асансьора в сградата. Майка му, която е сексапилна, въпреки че е слаба, често си ляга с разни отрепки.
Сега той върви по улицата. Джейк Чеймбърз върви по улицата, Той е чист, добре възпитан, хубавичък, чувствителен. Няма приятели, само познати. Никога не си е правил труда да се замисли сериозно над това, но то го наранява. Той не познава или не разбира, че продължителните контакти с гувернантките, учителите и всички останали са сложили своя отпечатък върху него. Госпожа Трета Шоу прави сандвичите съвсем професионално. Реже ги на хапки, така че когато обядва, той прилича на гост на някой коктейл; в другата си ръка държи чаша вместо книжле от училищната библиотека. Баща му прави купища пари, защото е „килър“ — тоест прави по-добро шоу по своята Мрежа, от онова по конкурентната Мрежа. Баща му пуши четири кутии цигари на ден. Не кашля, но има строга усмивка, остра като онези ножове за пържоли, които продават в супермаркетите.
Върви надолу по улицата. Майка му му оставя пари за такси, но той върви всеки ден, стига да не вали, като подмята училищната си чанта; малко момче, типично американче с русата си коса и сини очи. Момичетата вече започнаха да му обръщат внимание (с одобрението на майка му), а той не ги отблъсква с кокетна момчешка арогантност. Разговаря с тях с неосъзнато умение за общуване, което ги озадачава. Обича географията и игрите на кегли следобед. Баща му притежава част от компания, която произвежда писти за боулинг, но любимата зала на Джейк не използва моделите на баща му. Едва ли се е замислял върху това, всъщност замислял се е.
Минава покрай „Брендио’с“, където някои манекени са облечени с кожени палта или с костюми с шест копчета в стил Едуард VII, а други са чисто голи. Тези манекени са истински професионалисти, а той мрази професионалистите. Прекалено млад е, за да се е научил да мрази и себе си, но семената на омразата вече са засети в пукнатините на душата му.
Стига до ъгъла и спира; училищната чанта е до него. Преминават ревящи автобуси, таксита, фолксвагени, огромен камион. Той е просто едно момче, макар и необикновено, и с крайчеца на окото си вижда мъж, който го блъска. Това е човекът в черно, Джейк не успява да види лицето му, само черните поли на расото и протегнатите му ръце. Момчето полита без да изпуска училищната си чанта, в която се намира изключително професионално приготвеният обяд на госпожа Грета Шоу. Бегъл поглед през прозореца на колата на ужасен бизнесмен, с тъмносиня шапка, в чиято лента е затъкнато перце. Писък на възрастна жена, застанала на отсрещния тротоар — тя носи черна шапка с воал, В черния воал няма нищо весело; тя прилича на вдовица. Джейк не изпитва нищо, освен изненада и обичайното объркване — това ли е краят? Пада тежко на улицата, на пет сантиметра от очите му има асфалтова кръпка. Някой издърпва чантата от ръцете му. Чуди се дали е ожулил колената си, когато колата на бизнесмена със смешното перо го прегазва. Това е огромен син кадилак, модел 1976, с шестнайсетцолови гуми. Цветът и е почти същият като шапката на бизнесмена. Тя пречупва гръбнака на Джейк, премазва корема му; от устата му изригва струя кръв. Той обръща глава и вижда огненочервените стопове на кадилака, пушека изпод блокираните от спирачката задни колела. Колата е минала и върху училищната му чанта, като е оставила върху и широка черна диря. Джейк обръща глава и вижда огромен жълт форд; спирачките пищят и автомобилът успява да спре на сантиметри от тялото. Чернокожият, който продаваше солети и сода от количка, тича към него. Кръв тече от носа, ушите, очите, ректума на Джейк. Гениталиите му са размазани. Той се ядосва, че е ожулил колената си. Сега и шофьорът на кадилака тича към него, изгубил ума и дума. Отнякъде се разнася ужасяващо спокоен глас, като че е настъпил денят на Страшния съд: „Пуснете ме да мина. Аз съм свещеник.“ Един акт на покаяние…