Подът беше пръстен, главата му почти опираше в гредите над него. Долу беше пълно с огромни паяци. Много от тях бяха мутирали. Някои имаха очи на краката, други имаха по шестнайсет крака.
Стрелецът се огледа и изчака очите му да привикнат с мрака.
— Добре ли си? — разтревожи се Джейк.
— Да. — Той погледна в ъгъла. — Тук има консерви. Почакай.
Отиде предпазливо до ъгъла. Намери стар сандък. Консервите бяха зеленчукови — зрял боб, зелен фасул… и три кутии осолено говеждо.
Взе колкото можа и се върна при стълбата. Изкачи се до средата й и подаде консервите на Джейк, който коленичи, за да ги поеме. Върна се за още.
Едва на третия си курс чу стенанията, които идваха изпод основите.
Обърна се, огледа се и изпадна в неописуем ужас, чувство едновременно приятно и отблъскващо — като секс във водата.
Основите бяха изградени от огромни блокове пясъчник, които по времето, когато е била строена станцията, са били гладко издялани, но сега ръбовете им бяха разядени и самите блокове се бяха разместили. По стената сякаш бяха издълбани необикновени лъкатушещи йероглифи. Между два от блоковете се стичаше тънка струя пясък, сякаш от другата страна някой копаеше с последни сили.
Стоновете ту чезнеха, ту отново ставаха оглушителни, докато накрая изпълниха цялото мазе, абстрактен звук на пареща болка и отчаяни усилия.
— Качвай се — изпищя Джейк. — О, Божичко, качвай се!
— Махни се оттук — спокойно отвърна Стрелецът.
— Качвай се — отново изпищя момчето.
Стрелецът не отговори. Дръпна стълбата с дясната си ръка.
В стената се появи дупка с размерите на монета. Въпреки обзелия го ужас той долови топуркането от краката на Джейк. Сетне свличането на пясъка спря. Замлъкнаха и стоновете, но сега се чуваше тежко, равномерно дишане.
— Кой си ти? — попита Стрелецът.
Никакъв отговор.
Този път Роланд заговори на Свещения език, гласът му прокънтя заповеднически:
— Кой си ти, Демон? Говори, ако ще казваш нещо. Нямам време, а и ръцете ме сърбят.
— Стрелецо — каза провлачен глас иззад стената. Обзелият Стрелеца ужас се засили. Това бе гласът на Алис, жената с която бе живял в Тул. Но тя бе мъртва; самият той я бе убил с куршум между очите. — Стрелецо, докато ти вървиш с момчето, мъжът в черно носи душата ти в джоба си.
— Какво искаш да кажеш? Говори!
Но тежкото дишане бе спряло.
Стрелецът остана вцепенен за миг, сетне един от огромните паяци падна върху ръката му и бързо запълзя към рамото му. Той изсумтя неволно, отхвърли насекомото и се зае за работа. Не искаше да го прави, но обичаят бе такъв и не можеше да го наруши. Само мъртвите могат да говорят, както казваше една стара поговорка. Отиде до дупката и я разшири. Пясъчникът се ронеше в краката му и без особени усилия провря ръката си през стената.
Докосна нещо твърдо, но проядено от времето. Извади го. В ръката си държеше челюст, прогнила в краищата, с разкривени зъби.
— Добре — тихо каза. Пъхна я в задния си джоб и се върна при стълбата, превит под тежестта на консервените кутии. Остави капака на мазето отворен. Слънцето щеше да проникне вътре и да убие паяците.
Джейк бе избягал насред двора на конюшнята и трепереше от страх. Когато видя Стрелеца, изпищя уплашен, отстъпи крачка-две назад, сетне се втурна разплакан към него.
— Реших, че онова нещо те е убило, че те е убило. Реших…
— Не успя.
Притисна хлапето към себе си, почувства как горещото му лице опира в гърдите му, а ръцете му го прегръщат. По-късно осъзна, че точно в този момент бе обикнал момчето — което човекът в черно, разбира се, отдавна бе планирал.
— Демон ли беше? — попита глухо Джейк.
— Да. Демон, който умее да говори. Не се налага да се връщаме повече там. Да вървим.
Отидоха в конюшнята, където мъжът направи вързоп от одеялото, с което се бе завил през нощта — то топлеше и боцкаше, но не разполагаше с нищо друго. Като приключи с това, напълни меховете от помпата.
— Ще вземеш един — обърна се към момчето. — Преметни го през рамо — както факир носи змия. Ясно ли е?
— Да. — То го гледаше с благоговение. Вдигна един от меховете.
— Да не е прекалено тежък?
— Не. Добре е.
— Кажи ми истината. Няма да мога да те нося, ако получиш слънчев удар.
— Няма да получа слънчев удар. Ще издържа. Стрелецът кимна.
— Ще тръгнем към планините, имаш ли нещо против?
— Не.
Вървяха под палещите лъчи на слънцето. Джейк, чиято глава стигаше до лакътя на мъжа, крачеше от дясната му страна, на метър-два пред него. Каишите от необработена кожа, които пристягаха меха, висяха до пищялите на момчето. Стрелецът бе метнал на раменете си още два меха, а под лявата си мишница носеше вързопа с храната, като го притискаше към тялото си.