Роланд се изправи гордо със сокола върху ръката си.
— Какво е това? — попита Корт и посочи кървящата рана. Момчето се приготви да посрещне удара и стегна гърлото си да не би да извика от болка, но удар не последва.
— Клъвна ме.
Ти го ядоса — каза Корт. — Соколът не се бои от теб, момче, и винаги ще бъде така. Соколът е Стрелецът на Бог.
Роланд го гледаше, без да пророни нито дума. Не бе хлапе, което се впечатлява лесно, и ако Корт възнамеряваше да му чете морал, просто си хабеше усилията. Той бе достатъчно прагматичен да реши, че това е една от малкото глупави мисли, които Корт някога бе изричал.
Кътбърт дойде при тях. Докато се приближаваше, се изплези на Корт, но зад гърба му. Роланд не се усмихна, но му кимна.
— Е, да вървим — каза мъжът и пое птицата. Сетне размаха пръст към Кътбърт. — Помни думите ми, влечуго. Не забравяй, че си наказан. Тази вечер и утре сутрин.
— Да — отвърна Кътбърт с неестествено официален тон. — Благодаря за поучителния ден.
— Напредваш — каза Корт, — но езикът ти има лошия навик да провисва от глупавата ти уста, щом учителят обърне гръб. Може би един ден ще разбере къде му е мястото. — Мъжът отново удари Кътбърт, този път право между очите и достатъчно силно, та Роланд да чуе глухо „туп“ — звукът, който дървеният чук издава, когато слугата в кухнята отваря бъчонка с бира. Кътбърт падна по гръб; звезди затанцуваха пред очите му. Сетне погледът му се проясни и ако можеше, щеше да изпепели Корт. Омразата му избуя, очите му се наляха с кръв, ярка като кръвта на гълъба.
Кътбърт кимна и изкриви устни в ужасяваща усмивка, каквато Роланд никога не бе виждал.
— Значи не си безнадежден — каза мъжът. — Когато решиш, че си готов, ще те чакам, влечуго.
— Как разбра? — попита той през зъби.
Корт се обърна към Роланд с такава изненадваща бързина, че момчето едва успя да отстъпи назад — в противен случай и двамата щяха да паднат на земята и да обагрят с кръв свежия зелен цвят на тревата.
— Видях отражението ти в очите на този глупак — каза той. — Запомни го, Кътбърт. Това беше последният ти урок за днес.
Наказаното момче кимна отново; на лицето му се появи същата страховита усмивка.
— Съжалявам. Опозорих баща си…
— Престани с тези глупости — скара му се Корт, изгубил внезапно интерес към случилото се. Обърна се към Роланд и нареди: — Тръгвайте. Ако още веднъж видя глупавите ви лица, направо ще повърна.
— Хайде — каза Роланд.
Кътбърт тръсна глава, за да проясни съзнанието си, и се изправи на крака. Корт вече слизаше по склона, крачейки с кривите си крака; изглеждаше огромен и силен като праисторическо животно. Плешивото му теме белееше пред тях.
— Ще убия кучия му син! — закани се момчето с усмивка на уста. На челото му израстваше пурпурна цицина с големината на гъше яйце.
— Никога няма да успееш — каза Роланд, който внезапно се засмя весело. — Можеш да вечеряш в западната кухня с мен. Готвачът няма да ни остави гладни.
— Ще каже на Корт.
— Не му е приятел — възрази Роланд, сетне сви рамене. — И какво като му каже?
Кътбърт се засмя.
— Разбира се, какво като му каже.
Двамата тръгнаха през зелените ливади; телата им хвърляха сенки под снежнобелите слънчеви лъчи.
Готвачът в западната кухня се казваше Хакс. Беше огромен, носеше бели дрехи, окапани с гозби. Цветът на кожата му бе като на суров петрол; един от предците му бе чернокож, друг — азиатец, трети бе дошъл от почти забравените Южни острови, а четвъртият бе с неизвестен произход. Сновеше из трите просторни помещения като трактор на ниска предавка, обут в огромни пантофи като някой арабски халиф. Беше сред малцината възрастни, които знаеха как да разговарят с деца и които ги обичаха с открито сърце — без да ги глезят, а някак делово. Понякога изразяваше обичта си с прегръдка по същия начин, по който приключването на важна сделка можеше да доведе до ръкостискане. Обичаше дори момчетата, които бяха започнали Обучението, макар те да се различаваха от останалите хлапета — държеше се с тях все едно, че бяха като другите деца, само че душевноболни. Кътбърт не бе първият ученик на Корт, когото Хакс бе нахранил крадешком. В този момент стоеше пред огромната електрическа печка — един от шестте работещи уреда в цялото имение. Бе неговото лично притежание; той наблюдаваше как двете момчета нагъват лакомо парчетата месо със сос. Навсякъде около тях се суетяха помощник-готвачи, миячи на чинии и други слуги; тракаха с тигани, разбъркваха яхнии, белеха картофи и зеленчуци сред влажния, запарен въздух в кухнята. В полумрачната ниша на килера една миячка с бледо, окаяно лице и коса, прибрана под окъсана забрадка, плискаше вода по пода и го бършеше с парцал.