— Главният готвач! — тихо изрече той. — Виж ти! Взривиха железопътната линия край началната гара. Отровиха добитъка в Хендриксън. А сега дори… гледай ти! Гледай ти!
Впери поглед в сина си.
— Това те измъчва.
— Също като сокола — каза Роланд. — Това ме измъчва.
— После се засмя — по-скоро на сравнението, което бе, най-подходящо в случая.
Баща му се усмихна.
— Кътбърт е бил с теб. Вероятно вече е съобщил на баща си.
— Да.
— Нахранил е и двама ви, когато Корт…
— Да.
— Дали и той мисли за същото?
— Не зная. — Подобно съпоставяне изобщо не го вълнуваше. Не го беше грижа дали другите изпитват същите чувства като него.
— Измъчваш се, все едно, че си го убил.
Той вдигна рамене; цялото това разследване на мотивите, довели го при баща му, не му бе особено приятно.
— Но въпреки това ми разказа всичко. Защо?
Очите на момчето се разшириха.
— Как можех да премълча? Предателството е…
Баща му махна с ръка.
— Ако си го направил, ръководен от някакви учебникарски идеали, то подбудите ти са недостойни. Нямам нищо против да видя всички във Фарсън мъртви.
— Не съм! — Думите излетяха яростно от устата му.
— Исках да го убия… да убия и двамата! Лъжци! Змии! Те…
— Продължавай.
— Те ме нараниха — продължи дръзко момчето. — Направиха ми нещо. Промениха нещо в мен. Исках да ги убия заради това.
Баща му кимна.
— Това е основателна причина. Не е морална, но не му е сега времето да си играеш на морал. Всъщност… — Той се взря в сина си. — Никога няма да проумееш какво е това морал. Не си бърз като Кътбърт или хлапето на Уилър. Но това ще те направи непобедим.
Момчето, което до преди миг гореше от нетърпение, сега почувства едновременно задоволство и объркване.
— Той ще…
— …увисне на бесилката.
То кимна.
— Искам да присъствам.
Роланд старши отметна глава и се разсмя гръмогласно.
— Не си толкова изнежен, колкото смятах… или може би си просто глупав. — Внезапно млъкна. Ръката му се стрелна като светкавица и сграбчи момчето под мишницата. То не трепна, не мигна. Баща му се взря изпитателно в него и Роланд издържа на погледа му, макар това да се оказа по-трудно отколкото да надене качулката на сокола.
— Добре — каза Роланд старши и рязко обърна гръб, готов да си тръгне.
— Татко?
— Какво?
— Знаеш ли за кого разговаряха? Знаеш ли кой е Добрият човек?
Баща му се обърна и замислено го изгледа.
— Да. Мисля, че зная.
— Ако го хванеш, няма да се налага да бесят хора като готвача.
Баща му се усмихна едва-едва.
— Може би за известно време. След което пак ще се появят хора, които да заслужат бесилката. Някои си го търсят. Рано или късно, ако няма истински изменник, обществото ще нарочи някого за такъв.
— Да. — Роланд веднага схвана мисълта му и никога не я забрави. — Но ако го заловиш…
— Не.
— Защо?
За миг изглеждаше, че баща му ще му отговори, сетне се отказа.
— Смятам, че разговаряхме достатъчно на тази тема. Свободен си.
Роланд искаше да го помоли да не забрави обещанието си, когато дойде време Хакс да увисне на бесилката, но бе доста чувствителен към настроенията на баща си. Подозираше, че Роланд старши иска да прави секс. Побърза да затвори вратата. Знаеше, че родителите му правят това… това „нещо“ заедно. Момчето бе достатъчно добре осведомено за същността на акта, но мислената представа за него го накара да се почувства неловко и едва ли не виновен. След няколко години Сюзан щеше да му разкаже легендата за Едип и той щеше да я обмисли задълбочено, да я сравни със странния триъгълник, образуван от баща му, майка му и Мартин, когото наричаха „добрия човек“. Или може би четириъгълник, ако включеше и себе си.
— Лека нощ, татко — промълви.
— Лека нощ, синко — разсеяно отвърна баща му и заразкопчава ризата си. В мислите му момчето вече си бе отишло. Какъвто бащата, такъв и синът.
Галоуз Хил се издигаше край пътя за Фарсън, което бе доста символично — Кътбърт би оценил това, но не и Роланд. Той оценяваше зловещия ешафод, който се издигаше към кристално чистото синьо небе — черен, ъгловат силует, който хвърляше сянка над пътя.
Двете момчета бяха освободени от сутрешните упражнения — Корт бе прочел старателно бележките, изпратени от бащите им, като мърдаше устни и кимаше от време на време. Когато свърши и с двете, вдигна поглед към синьо-виолетовото небе и кимна отново.