— Почакайте тук — нареди им Корт и тръгна към порутената каменна хижа, където живееше. Върна се с комат замесен без мая хляб, разчупи го на две и им подаде парчетата.
— Когато всичко свърши, всеки един от вас ще натроши своя комат под краката му. Направете точно каквото ви казвам, в противен случай идната седмица ще ви се стори черна.
Пристигнаха, яхнали скопения кон на Кътбърт. Бяха първи, изпреварили с цели два часа следващия зяпач, подранили с четири часа преди обесването. Галоуз Хил беше пуст — ако не се брояха полските врани и гарваните. Птиците бяха навсякъде и естествено всички бяха черни. Кацаха шумно върху напречната греда, която се издигаше над трапа. Седяха, наредени в редица по края на платформата, блъскаха се, за да заемат място на стъпалата.
— Оставят телата за храна на птиците — прошепна Кътбърт.
— Да вървим — каза Роланд.
Другият го погледна, в очите му се четеше ужас.
— Мислиш ли…
Той го прекъсна, като махна с ръце:
— Подранили сме с години. Никой няма да дойде.
— Добре.
Поеха бавно към бесилката, птиците възмутено запляскаха с криле, закръжиха и загракаха като тълпа изгонени от земите им селяни. Черните им тела изглеждаха абсолютно еднакви на фона на озареното от изгрева небе.
За пръв път Роланд проумя мащабите на отговорността, която носеше; това дървено съоръжение не бе благородно, не бе част от Цивилизацията, пред която той благоговееше. То бе просто един отсечен бор, покрит с бели птичи изпражнения. Бяха навсякъде — по стъпалата, по перилата, по платформата — и на всичкото отгоре воняха.
Обърна се към Кътбърт с учудване и ужас в очите; видя, че приятелят му реагира по същия начин, като прошепна:
— Не мога. Не мога да гледам.
Роланд бавно поклати глава. Разбра, че това е един урок, макар и не особено приятен. Ето защо бащите им бяха разрешили да дойдат. С обичайната упоритост, преминаваща в твърдоглавие, той отказа да се предаде толкова лесно.
— Можеш, Бърт.
— Довечера няма да заспя.
— Значи няма да спиш — отвърна Роланд, който не разбираше какво общо има това със съня.
Кътбърт внезапно го сграбчи за ръката и го погледна с такава няма агония, че той отново бе обзет от съмнения и с тъга съжали, че в онази вечер бяха отишли в кухнята. Баща му се бе оказал прав. Смъртта на всеки мъж, жена и дете във Фарсън бе за предпочитане пред тази гледка.
Но колкото и неприятен да бе урокът, нямаше намерение да отстъпи.
— Да не се качваме — помоли го Кътбърт. — И без друго видяхме всичко.
Роланд кимна; усещаше как решителността му отслабва. Беше сигурен, че Корт щеше да им зашлеви по един шамар и да ги принуди да се качат на платформата, стъпало по стъпало… да подсмърчат с разкървавените си носове. Корт вероятно щеше да провеси конопено въже през напречната греда и да ги накара да пъхнат вратовете си в клупа. Щеше да ги изтика до края на трапа, за да бъде усещането по-истинско. Щеше да ги удари, ако се разхленчеха или изгубеха контрол над пикочните си мехури. И Корт, разбира се, щеше да бъде прав. За пръв път в живота си Роланд изпита омраза към своето детство. Съжали, че не е голям, невъзмутим и уверен в себе си като възрастните.
Преди да си тръгне, откърти една треска от парапета и я прибра в джоба си.
— Защо го направи? — попита Кътбърт.
Прииска му се да се изперчи и да отвърне: „О, бесилките носят късмет…“, но вместо това погледна приятеля си и поклати глава.
— Просто искам да го имам — каза. — Винаги ще го пазя.
Отдалечиха се от бесилката, седнаха на земята и зачакаха. Хората започнаха да прииждат след около час. Бяха предимно семейства, които пристигаха с раздрънкани фургони и каруци. Носеха си закуска — кошници със студени палачинки с пълнеж от ягодов конфитюр. Стомахът на Роланд изкъркори от глад и той отново отчаяно се запита за смисъла на понятия като чест и благородство. Струваше му се, че Хакс, който се суетеше в подземната си кухня, облечен в мръсната си бяла престилка, имаше много повече достойнство от всички тези хора. Натъженият и объркан Роланд опипа парчето дърво, което бе откъртил от бесилката. Кътбърт лежеше до него с невъзмутимо изражение на лицето.
В края на краищата всичко мина по-леко, отколкото си го бе представял, и той остана доволен. Докараха Хакс с каруца, но само огромният му корем го издаваше; бяха надянали на главата му черен чувал. Неколцина го замериха с камъни, но повечето дори не прекъснаха закуската си.
Един Стрелец, когото момчето не познаваше (Роланд бе доволен, че жребият не е определил баща му), внимателно поведе дебелия готвач по стъпалата. Двама стражи вече се бяха качили на платформата и стояха край трапа. Когато Хакс и Стрелецът стигнаха до тях, Стрелецът преметна въжето през напречната греда, постави клупа на врата на готвача и затегна възела точно под лявото му ухо. Всички птици се бяха разлетели, но Роланд знаеше, че търпеливо чакат своя ред.