— Искаш ли да се изповядаш? — попита Стрелецът.
— Няма какво да признавам — каза Хакс. Думите му достигнаха надалеч, гласът му излъчваше достойнство, което чувалът, покрил устните му, не успяваше да заглуши. Платът потрепна от лекия ветрец, който се бе появил. — Не съм забравил кой съм и какво съм извършил.
Роланд огледа тълпата. Видяното о обезпокои — нима това е състрадание? Или дори възхищение? Трябваше да попита баща си. Когато започнат да наричат предателите герои (или героите предатели, допълни мрачно той), настъпват смутни времена. Искаше му се да разбира тези неща по-добре. Изведнъж се сети за Корт и за хляба, който им бе дал. Изпита задоволство, наближаваше денят, в който Корт щеше да стане негов слуга. Негов, а не на Кътбърт; може би Кътбърт щеше да се огъне под упорития натиск на Корт и да остане паж или коняр (или дори по-лошо — напарфюмирай дипломат, който по цял ден се шляе в приемната или пък се взира в лъжливите кристални топки, за да забавлява изкуфели крале и принцеси), но той щеше да издържи. Не се съмняваше в това.
— Роланд?
— Тук съм. — Хвана Кътбърт за ръката.
Капакът на трапа се отвори. Хакс полетя надолу. Дочу се звук, който проряза внезапно настаналата тишина: като боров пън, който пука в огнището в студена зимна вечер.
Краката на готвача преритаха веднъж, образувайки широко Y; тълпата въздъхна със задоволство; стражите напуснаха постовете си и небрежно започнаха да събират вещите си. Стрелецът слезе бавно по стъпалата, яхна коня си и препусна сред шумна групичка зяпачи, които се разбягаха като пилци.
Тълпата започна да се разотива и след четирийсет минути момчетата останаха сами на малкия хълм. Птиците се върнаха, за да огледат новата си „придобивка“. Една кацна приятелски на рамото на Хакс и задърпа с клюн лъскавата обеца, която готвачът винаги бе носил на дясното си ухо.
— Изобщо не прилича на себе си — каза Кътбърт.
— О, напротив — възрази уверено Роланд, докато двамата крачеха към бесилката, стиснали парчетата хляб. Кътбърт изглеждаше объркан.
Спряха под напречната греда и вдигнаха поглед към люлеещото се тяло. Кътбърт протегна ръка и смело докосна косматия глезен на Хакс. Тялото се залюля.
Сетне двамата бързо разчупиха хляба и посипаха трохите под клатушкащите се крака. Докато се отдалечаваха, Роланд се обърна само веднъж. Там се бяха струпали хиляди птици. Хлябът — момчето смътно проумяваше това — имаше някакво символично значение.
— Мина добре — внезапно каза Кътбърт. — Аз… аз… на мен ми хареса. Наистина ми хареса.
Роланд не се шокира от тези думи, сякаш случилото се изобщо не го засягаше. Но реши, че може би разбира случилото се.
— Не зная дали ми хареса, но във всеки случай ми направи впечатление.
Добрият човек умря след цели десет години; по това време самият Роланд вече бе Стрелец, баща му бе мъртъв, самият той се бе превърнал в майкоубиец. А светът се бе променил.
III
— Виж — каза Джейк и посочи нагоре.
Стрелецът вдигна поглед и и чу как един от гръбначните му прешлени изпуква. Вече втори ден вървяха сред хълмовете и макар меховете им да бяха полупразни, това вече нямаше значение. Скоро щяха да имат повече вода, отколкото можеха да изпият.
Той проследи посоката, определена от пръста на Джейк. Момчето сочеше отвъд зелените хълмове, към голите, озарени от слънцето скали и клисури… към снеговете високо над тях.
В далечината се мержелееше точица (това можеше да е и някоя от онези прашинки, които все танцуват пред очите, но не, точицата почти не помръдваше), Стрелецът съзря мъжа в черно, който бавно-бавно изкачваше склона; беше като мушичка върху огромната гранитна стена.
— Той ли е? — попита Джейк.
Стрелецът наблюдаваше точицата, която пълзеше в далечината и не изпитваше нищо, освен тъжно предчувствие.
— Той е, Джейк.
— Смяташ ли, че ще го хванем?
— Когато прехвърли планината. И то само ако престанем да стоим на едно място и да си приказваме.
— Планината е толкова висока — каза момчето. — Какво ли има от другата страна?
— Не зная — отговори той. — И не мисля, че някой знае. Хайде, момче!
Поеха бавно нагоре, под краката им се ронеха камъчета и пясък, които се търкулваха към пустинята, която се простираше зад гърбовете им като безкрайно покривало. Над тях, високо над тях, мъжът в черно упорито се изкачваше все по-високо. Нямаше как да видят дали той се обръща, за да погледне надолу. Струваше им се, че прескача огромни пропасти, че пълзи по отвесни стени. Веднъж-два пъти изчезна от погледите им, след което отново го откриха и не го изпуснаха от очи, докато не се скри сред падналия виолетов мрак. Когато стъкмиха лагера си за през нощта, момчето не бе настроено за приказки, а Стрелецът се питаше дали Джейк вече е разбрал това, за което самият той вече се бе досетил. Спомни си лицето на Кътбърт — зачервено, уплашено, възбудено. Спомни си трохите. Спомни си птиците. Всичко свършва по този начин. Винаги свършва по този начин. Съществуват изпитания и пътища, които водят надалеч, но всички те завършват на едно и също място — бойното поле.