Освен, разбира се, пътят към Кулата.
Момчето бе жертвеният агнец; невинното му лице бе озарено от слабия огън. Стрелецът го зави с конския чул, след което легна да спи.
Оракулът и планините
Момчето откри оракула и това едва не му струва живота.
Някакъв неясен инстинкт накара Стрелеца да се събуди сред кадифено нежната тъмнина, която се бе спуснала върху им като воал. Това се случи, когато двамата с Джейк достигнаха обраслия с трева оазис отвъд първата верига хълмове. Дори в каменистото подножие, което изкачиха с огромни мъки под убийствените лъчи на слънцето, до тях достигаше песента на щурчетата, които свиреха в тревата. Стрелецът бе спокоен, а момчето поне се преструваше на невъзмутимо, поставило непроницаема маска на лицето си, което караше спътника му да се гордее с него. Но Джейк не успяваше да скрие дивия плам в очите си, които бяха белезникави и втренчени, очи на жребец, подушил вода, но възпрян от въображаеми окови. Приличаше на кон, който ще се подчини само ако към него проявят разбиране, а не се опитват да го пришпорват. Стрелецът разбираше състоянието на Джейк, тъй като песента на щурците влудяваше самия него. Ръцете го сърбяха, а коленете му сякаш щяха да се разпаднат на хиляди късчета.
Слънцето ги напичаше през целия им път. Дори когато почервеня с идването на залеза, то продължи да ги следва, да прониква през клисурите, да ги ослепява и да изгаря всяка капчица пот.
Сетне се появи трева: първо пожълтели туфи, вкопчили се в неплодородната почва, до които едва достигаше оскъдната влага на отичащите се води. По-нагоре растеше италианско просо, отначало разпръснато тук-там, сетне свежо, избуяло… после за пръв път вдишаха сладкия мирис на истинска трева, примесена с тимотейка, която растеше в сянката на елите. Стрелецът видя кафеникав силует да се носи в дъгообразни скокове. Извади револверите, стреля и уби заека, преди още Джейк да успее да извика от изненада. Миг по-късно бе прибрал оръжията си в кобурите.
— Тук — рече.
По-нагоре гъст върбалак заменяше тревата; видът на горичката бе направо шокиращ след изпепелената стерилност на пустинята. Наоколо трябваше да има извор, дори няколко, край тях щеше да е още по-хладно, но за предпочитане бе да останат на открито. Момчето бе на края на силите си, а и съществуваше опасност сред гъстата сянка на гората да се спотайват прилепи-вампири. Прилепите можеха да нарушат съня на хлапето и ако наистина бяха вампири, двамата нямаше да се събудят… поне не в този свят.
Момчето каза:
— Ще събера малко съчки.
Стрелецът се усмихна.
— Недей. Седни, Джейк? Чии думи бяха това? На някоя жена ли?
Момчето се подчини. Когато Стрелецът се върна, то бе заспало на тревата. Огромна богомолка пълзеше по косата му. Стрелецът стъкми огън и отиде да потърси вода.
Върбовата джунгла се оказа далеч по-обширна и по-заплетена, отколкото бе предполагал. Все пак той успя да открие извор, „охраняван“ от жаби. Напълни един от меховете… сетне спря. Звуците, които изпълваха гората, събудиха тревожна чувственост, която само Алис, жената, с която бе спал в Тул, бе успявала да изкара на повърхността. В края на краищата чувствеността и сексът бяха братовчеди. Приписа всичко това на резкия контраст с пустинята. Нежната тъмнина сякаш галеше тялото му.
Върна се в лагера и одра заека, докато водата завираше над огъня. Сготвен с остатъка от консервите им, заекът се превърна в превъзходна яхния. Стрелецът събуди Джейк и го загледа как яде сънено, но лакомо.
— Ще останем тук и утре — каза му.
— Но човекът, когото преследваш… онзи свещеник…
— Не е свещеник. Не се притеснявай. Ще го хванем.
— Откъде си толкова сигурен?
Стрелецът само поклати глава. Беше абсолютно сигурен… но дали това бе за добро?
След вечерята изми консервените кутии, от които се бяха хранили (наслаждавайки се на разточителството, с което хабеше вода); когато се върна, видя, че Джейк е заспал отново. Усети познатото вълнение в гърдите си, което свързваше единствено с Кътбърт. Кътбърт бе на възрастта на Роланд, но изглеждаше доста по-малък от него.