Цигарата му догоря и той я хвърли в огъня. Загледа се в ясния жълт пламък, толкова различен, толкова по-чист от онзи, който се получаваше при горенето на дяволска трева. Въздухът бе приятно хладен. Стрелецът легна с гръб към огъня. Далеч оттук, някъде отвъд клисурата, дочу грохота на разразила се буря. Заспа. И засънува.
Сюзан, неговата любима, умираше пред очите му:
Докато я наблюдаваше, по двама селяци държаха ръцете му, вратът му бе заклещен в огромна, ръждива желязна халка, а тя умираше. Дори през тежкото зловоние на огъня Роланд усещаше мириса на влага, който се разнасяше от дупката… и проумяваше собствената си лудост. Сюзан, красивото момиче, което седеше на прозореца, дъщерята на търговеца на коне.
Тя започна да почернява, пламъците напукваха кожата й.
— Момчето! — пищеше. — Роланд, момчето!
Той се извърна и повлече пазачите си. Халката се впи във врата му и Роланд чу сподавения вик, който излезе от собственото му гърло. Във въздуха се разнесе гадният, сладникав мирис на печено месо.
Момчето го наблюдаваше от прозорец високо над двора, същия прозорец, на който Сюзан, жената, превърнала го в мъж, бе седяла и бе пяла стари песни като „Хей, Джуд“, „Надолу по пътя“ и „Сто левги до Бенбъри Крос“. Момчето стоеше на прозореца яг гледаше от високо като алабастрова статуя на светец в катедрала. Погледът му бе безжизнен. Копие пронизваше челото му.
Стрелецът нададе сподавен вик, който разтърси цялото му тяло и който бележеше началото на собствената му лудост.
— Нннннннннн…
Роланд нададе вик, щом усети, че огънят го опърли. Изправи се рязко в мрака; все още не се отърсил от кошмара, който го задушаваше като желязната халка. При мятането си насън бе поставил ръка върху тлеещата жарава. Поднесе длан към лицето си, усещаше как сънят си отива, оставяйки само бездиханната фигура на Джейк, тебеширенобяла, светец сред демони…
— Нннннннннн…
Огледа се в мистичния мрак, в който бе потънала върбовата гора; стискаше револверите, готови за стрелба. Последните проблясъци на огъня превръщаха очите му в червени амбразури.
— Нннннннннн…
Джейк.
Стрелецът стана и се затича. Луната бе изгряла и той успя да проследи стъпките на момчето в падналата роса. Гмурна се под върбовите клони, преджапа извора, изкачи се на другия бряг, подхлъзна се на мократа трева (попиваше влагата с цялото си тяло). Върбовите клонки го шибаха през лицето. Дърветата тук бяха по-големи, короните им скриваха луната. Стволовете им хвърляха причудливи сенки. Тревата достигаше до гърдите му. Полуизгнили паднали клони пропукваха под краката му. Спря за миг, вдигна глава и подуши въздуха. Ветрецът му помогна. Момчето миришеше лошо, всъщност и двамата направо воняха. Ноздрите му се разшириха като на маймуна. Не можеше да сгреши макар и едва доловимия мирис на пот. Хукна през гъсталака, образуван от трева, къпини и паднали клони, през тунел от върби и смрадлики. Отри рамо в дърво, обрасло в мъх.
Проправи си път през последната барикада от върби и излезе на полянка, откъдето се откриваше изглед към най-стръмния връх в околността, чиято бяла шапка се мержелееше на недостижима височина.
Озова се пред окръжност от високи черни камъни, които лунната светлина превръщаше в сюрреалистичен капан за животни. В средата имаше каменна маса… или по-скоро олтар. Много стар олтар, поддържан от масивна базалтова колона.
Момчето стоеше пред олтара. Цялото трепереше. Ръцете му се тресяха, сякаш през тях минаваше ток. Стрелецът извика рязко името му и Джейк отвърна с пренебрежителен жест. Лицето му изглеждаше едновременно уплашено и възбудено. Имаше и още нещо.
Мъжът пристъпи в кръга и Джейк изпищя, отскочи ужасен и вдигна ръце. На лицето му бяха изписани страх и ужас, беше изкривено в мъчителна гримаса на удоволствие.
Стрелецът усети въздействието му — духът на оракула, злият дух. Зави му се свят, езикът му надебеля и стана свръхчувствителен дори към слюнката, която го обвиваше.
Не се замисли и извади прогнилата челюст от джоба, където я носеше още от намирането й в бърлогата на Говорещия демон от крайпътната станция. Не се страхуваше да действа, ръководен единствено от инстинкта си. Вдигна челюстта, замръзнала в праисторическа усмивка, протегна другата си ръка с насочени напред показалец и кутре — древния знак, закрила срещу злото.