Стрелецът кимна, макар да изпитваше съмнения. Никога не бе чувал да сравняват мескалина с ЛСД, дори и в старите книги на Мартин.
— Ще ти навреди ли? — попита момчето.
— Никога не съм имал проблеми. — Той избегна директния отговор.
— Не ми харесва.
— Няма страшно.
Мъжът приклекна пред меха, отпи глътка вода и пое хапчето. Както винаги почувства мигновеното му въздействие още в устата си; тя сякаш се напълни със слюнка. Седна край угасналия огън.
— Кога ще се случи нещо? — полюбопитства Джейк.
— След известно време. Стой мирен.
И така момчето закротува, наблюдавайки с неприкрито подозрение ритуала по почистване на оръжията, с който се зае Стрелецът.
Щом ги извади от кобурите, той каза:
— Ризата ти, Джейк. Свали я и ми я дай.
Момчето неохотно съблече избелялата си риза и му я подаде.
Той извади иглата, която носеше затъкната в един от страничните шевове на джинсите си, и конеца, който бе навил в празна гилза, пъхната в патрондаша му. Започна да шие съдрания ръкав на ризата. Когато приключи и подаде дрехата на момчето, усети въздействието на мескалина — стомахът му се сви на топка, заболяха го мускулите по цялото тяло.
— Трябва да тръгвам — каза и стана.
Момчето се надигна, лицето му изразяваше загриженост; сетне се отпусна на земята и каза:
— Пази се. Моля те.
— Не забравяй челюстта — отвърна му. Когато мина покрай него, постави ръка на главата му и разроши русолявите му коси. Жестът го стресна и го накара да се засмее. Джейк го проследи с тревожна усмивка, докато той изчезна в гъстия върбалак.
Стрелецът се насочи право към каменния кръг, като се отби единствено да отпие глътка студена вода от изворчето. Видя отражението си в спокойната му повърхност, обрамчена от мъхове и водни лилии, вгледа се за миг в него, очарован от лика си като Нарцис. Мозъкът му вече се подчиняваше на действието на мескалина, мисълта му се забавяше, докато сетивата му се изостряха. Изправи се на крака и погледна през гъсто преплетените върбови клонки. Между тях проникваше един-единствен златен слънчев лъч, в чиято светлина проблясваха прашинки и мушици.
Мескалинът често бе предизвиквал у него чувство на безпокойство: егото му бе прекалено силно (или може би прекалено елементарно), за да се наслади на помраченото си съзнание, да излезе от тялото си, да изпита по-изтънчени чувства, които гъделичкат като мустаци на котарак. Но този път бе съвършено спокоен. Това беше добре.
Излезе на полянката и тръгна право към кръга. Остави мислите си да се реят в каквато посока пожелаят. Да, този път оракулът дойде по-бързо, връхлетя го с по-голяма сила. Тревата изглеждаше толкова наситено зелена, че навярно ако се наведеше и потриеше длани в нея, те щяха да се боядисат в зелено. Потисна пакостливия импулс да направи този опит.
Но оракулът не произнесе нито дума. Не се опита и да го възбуди сексуално.
Стрелецът отиде до олтара и застана край него. Не беше в състояние да разсъждава разумно. Зъбите му сякаш не бяха на мястото си. Светът изглеждаше облян от прекалено много светлина. Главата му сякаш се превърна в джунгла от растения-мисли, които никога не бе виждал или за чието съществуване дори не бе подозирал — непроходима върбова гора, израсла колкото мескалинов извор. Небето бе водна повърхност, а той се издигаше високо над нея. Тази мисъл предизвика световъртеж, който му струваше далечен и маловажен.
В съзнанието му изникна строфа от едно старо стихотворение; този път не беше приспивна песен, не; майка му се бе страхувала да взима хапчета (тя се бе страхувала и от Корт, и от строгото отношение към момчетата). Този стих идваше от един от бордеите на север от пустинята, където хората продължаваха да живеят сред машини, които отдавна бездействаха… и които понякога убиваха, щом заработеха. Мистичните, почти фантастични строфи се повтаряха безспир; напомняха му (по странния начин, присъщ за мескалиновите хапчета) за снега, който се сипеше в стъклената топка, с която си бе играл като дете:
Сред надвисналите над олтара дървета заиграха странни образи. Стрелецът ги следеше в захлас. Ето един дракон, който извиваше зеленото си туловище. Там пък горска нимфа с ръце-клони. Череп, покрит с кал. Лица. Лица.
Тревата по поляната внезапно се преви.
Побиха го тръпки. „Какъв път изминах — помисли си. — От деня, в който спах със Сюзан до днес.“
Тя се притисна към него; тялото й бе вятър, а гърдите й — благоуханен жасмин, рози и орлови нокти.
— Кажи своето пророчество — рече той. В устата си усещаше метален привкус.