— Дадох клетва над револверите на баща ми и заради предателството на Мартин.
— Мартин вече не е сред живите. Мъжът в черно изяде душата му. Знаеш това.
— Дадох клетва.
— Тогава си прокълнат.
— Майната ти, кучко!
Сянката го покри и погълна. Внезапен екстаз, заменен от цяла галактика от болка, ту бледа, ту ярка като древните звезди, почервенели преди да избухнат в свръхнова. Появиха се лица, нежелани в кулминацията на съвъкуплението: Силвия Питстън, Алис, жената от Тул, Сюзан, Айлийн, стотици други.
И накрая, след цяла вечност, той я отблъсна от себе си, възстанови контрол над съзнанието си, уморен до смърт и отвратен.
— Не! Това не е достатъчно! Това…
— Остави ме — отвърна Стрелецът. Изправи се, залитна и едва не падна върху олтара. Тя колебливо го докосна…
(орлови нокти, жасмин, аромат на рози)
… и той грубо я отблъсна, падайки на колене.
Изправи се на крака и олюлявайки се като пияница, се насочи извън кръга. Залиташе, но чувстваше, че огромна тежест е паднала от плещите му. Въздъхна дълбоко, тежко. Докато се отдалечаваше, чувстваше как тя стои зад решетките на своя затвор и го следи с поглед. Запита се колко ли време ще мине преди някой друг да прекоси пустинята и да я намери, жадна и самотна. За миг се почувства нищожен пред мащабите на времето.
— Ти си болен!
Джейк се изправи бързо на крака, щом видя Стрелецът да се тьтри между дърветата. Момчето се бе свило на кълбо край угасналия огън, челюстта лежеше на земята между коленете му. То се затича към него с такова доверчиво изражение, че Роланд осъзна цялата ужасна тежест на предстоящото предателство — което можеше да се окаже първото от цяла поредица.
— Не — каза му. — Не съм болен. Само съм уморен. Разбит съм. — Разсеяно махна към челюстта. — Можеш да я изхвърлиш.
Джейк побърза да се подчини, след което изтри ръце в ризата си.
Стрелецът седна — или по-точно падна — ставите го боляха, а в главата му сякаш биеше чук; това бяха неприятните реакции от мескалина. Слабините му също пулсираха в тъпа болка. Бавно и внимателно сви цигара. Джейк го наблюдаваше. Изведнъж му се прииска да разкаже на момчето това, което бе научил, сетне ужасен отхвърли идеята. Чудеше се дали част от него — частица от съзнанието или от душата му — е останала незасегната от случилото се.
— И тази вечер ще преспим тук — заяви той. — Утре започваме изкачването. Малко по-късно ще се опитам да застрелям нещо, което да ни послужи за вечеря. А сега трябва да поспя. Съгласен ли си?
— Разбира се.
Стрелецът кимна и легна на земята. Когато се събуди, дърветата вече хвърляха дълги сенки върху полянката.
— Стъкми огън — нареди на Джейк и му подхвърли кремъка и огнивото. — Знаеш ли как да си служиш с това?
— Да, мисля, че знам.
Роданд тръгна към върбовата горичка, сетне свърна вляво, заобикаляйки гъсталака. Достигна малка поляна, скри се в сянката на дърветата и зачака мълчаливо. Безпогрешно различи тихото чат-чат-чат — момчето се опитваше да запали огън. Остана неподвижен в продължение на десет минути, петнайсет, двайсет. Появиха се три заека и Стрелецът натисна спусъка. Уби двата по-охранени, одра ги и ги изкорми, след което ги отнесе в лагера. Джейк бе стъкмил огъня и водата вече вдигаше пара.
— Справил си се отлично.
Хлапето се изчерви от удоволствие и мълчаливо му подаде кремъка и огнивото.
Докато се свари яхнията, Стрелецът използва последните слънчеви лъчи, за да се върне във върбовата горичка. Край първия извор започна да сече жилавите лози, които растяха около мочурливия бряг. По-късно, когато от огъня щяха да останат само въглени, а Джейк щеше да заспи, той щеше да сплете от лозите въжета, които можеха да им послужат. Все пак се съмняваше, че изкачването ще ги затрудни кой знае колко. Имаше подобно предчувствие, което вече не го учудваше.
Лозовите клонки изцапаха ръцете му със зеленикава мъзга, докато ги носеше към огъня, където го чакаше Джейк.
Събудиха се с изгрева на слънцето и събраха багажа си за около половин час. Стрелецът се надяваше да убие още един заек, но не разполагаха с много време, а и не видяха никакви зайци. Вързопът с остатъка от храната им бе толкова малък и лек, че Джейк с лекота го понесе. Момчето бе станало много по-издръжливо, в това нямаше съмнение.
Стрелецът носеше меховете с вода, току-що налята от един извор. Беше навил трите лозови въжета около кръста си. Заобиколиха отдалеч кръга (той се боеше да не би момчето да се изплаши отново), но когато минаха покрай камъните, Джейк ги удостои само с бегъл поглед, след което насочи вниманието си към птиците, които се рееха във висините. Скоро дърветата започнаха да стават по-ниски и да губят наситено зеления си цвят. Стволовете им бяха изкривени, а корените водеха със земята отчаяна борба за малко влага.