— Всичко е толкова старо — отбеляза мрачно хлапето, когато спряха да починат. — Нищо ли не е по-младо?
Мъжът се усмихна и го побутна с лакът.
— Нищо, освен теб.
— Трудно ли ще бъде изкачването?
— Планините са високи. Не смяташ ли, че ще ни бъде трудно?
Джейк отвърна на погледа му с умора и объркване в очите.
— Не.
Продължиха нагоре.
Слънцето се издигна към своя зенит, стори им се, че то остана там по-кратко, отколкото по времето, когато прекосяваха пустинята. Сетне то заслиза надолу, като отново им върна сенките. Високи скални ръбове се издигаха над стръмния склон като странични облегалки на огромни фотьойли, заровени в земята. Полупустинните треви бяха пожълтели. Накрая се озоваха пред дълбок процеп с формата на комин. Наложи се да изкатерят стръмна гола скала, за да го заобиколят. Разседите в гранита образуваха нещо като стъпала, а това улесни много изкачването, както двамата бяха пред чувствали. Спряха на един плосък връх, широк около метър, обърнаха се и погледнаха назад към пустинята, която заобикаляше планините като огромен жълт полумесец. В далечината тя блестеше ослепително бяла и се губеше сред вълните от нажежения въздух. Стрелецът остана удивен, когато си помисли, че същата тази пустиня едва не го уби. От мястото, на което бяха застанали сред приятния хлад, пустинята им изглеждаше величествена, но не и смъртоносна.
Продължиха с изкачването, катереха се по скали, лазеха по стръмни склонове, в които проблясваха жилки кварц и слюда. Скалите, които докосваха, бяха приятно топли, но въздухът бе далеч по-студен. В късния следобед Стрелецът чу далечна гръмотевица. Надвисналата над тях планинска верига скриваше дъждовната буря, разразила се от другата страна.
Когато сенките започнаха да се оцветяват в пурпурно, двамата решиха да си устроят лагер в подножието на скална издатина. Стрелецът опъна одеялото и образува нещо като навес. Седнаха пред него и загледаха небето, което разстилаше мантията си над света. Джейк провеси крака над пропастта. Роланд сви обичайната си вечерна цигара и погледна момчето с лека насмешка.
— Не се върти насън, че можеш да се събудиш в ада.
— Няма — отвърна сериозно то. — Мама казва… — започна, но млъкна изведнъж.
— Какво казва тя?
— Че спя като мъртвец — довърши Джейк. Погледна Стрелеца, който видя, че устните на момчето треперят, докато то се опитва да сдържи сълзите си. „Това е само дете — помисли си Роланд, измъчван от остра болка, сякаш сякаш в челото му бе забит пикел. — Само едно дете. Защо?“ Глупав въпрос. Когато някое момче с наранено тяло или душа зададеше този въпрос на Корт, тази стара бойна машина, покрита с белези, чието задължение бе да научи синовете на стрелците на най-основните неща, той отговаряше: „Когато нещо не е наред, не питайте защо, а го оправете! Ставай! Денят едва започва!“
— Защо съм тук? — попита Джейк. — И защо не помня нищо от предишния си живот?
— Защото човекът в черно те е довел тук — отвърна му. — И заради Кулата. Кулата е нещо като… център на властта. И на времето.
— Не разбирам!
— Нито пък аз. Но нещо се случва. И то в моето собствено време. Светът се е променил, казваме ние… винаги сме го казвали. Но сега се променя по-бързо. Нещо става с времето.
Седяха мълчаливо на скалата. Остър ветрец галеше краката им и отекваше с глухо ху-у-у-у-у в скална пукнатина.
— А ти откъде идваш? — попита Джейк.
— От едно място, което вече не съществува. Чел ли си Библията?
— За Исус и Мойсей ли? Разбира се.
— Точно така. Моята страна носеше библейско име, казваше се Ню Ханаан. Земя, която раждаше всичко. В библейския Ханаан гроздето растяло на такива чепки, че мъжете ги пренасяли с каруци. При нас не беше толкова едро, но въпреки това земята ни бе плодородна.
— Зная историята и на Одисей — колебливо се обади момчето. — Тя част от Библията ли е?
— Може би — отвърна Стрелецът. — Библията вече е изгубена, освен онези пасажи, които бях принуден да науча наизуст.
— Но другите…
— Няма други. Аз съм последният.
Изгря нащърбена, бледа луна и насочи взора си към купчината скали, на която седяха.
— Беше ли красива? Твоята страна… твоята земя?
— Беше прекрасна — разсеяно отвърна Стрелецът. — Имаше поля, реки, мъгливи утрини. Но не това е истинската красота. Майка ми казваше, че истинската красота е в реда, в любовта, в светлината.