Джейк издаде неопределен звук — нито се съгласи, нито възрази.
Стрелецът пушеше и си припомняше миналото — нощите в огромния салон, стотиците елегантно облечени танцьори, които сменяха бавните, тежки стъпки на валса с по-бързите, леки подскоци на полката. В прегръдките си държеше Айлийн, очите й блестяха по-ярко от най-ослепителните скъпоценни камъни, светлината от кристалните полилеи хвърляше отблясъци в прическите на куртизанките, които флиртуваха безсрамно. Салонът наистина бе огромен, древен остров облян в светлина, както и цялата Централна сграда, съставена от близо сто каменни замъка. Изминали бяха дванайсет години, откакто го видя за последен път, откакто го напусна. Сърцето го заболя, когато му обърна гръб и пое по следите на човека в черно. Дори тогава, преди дванайсет години, стените бяха започнали да се рушат, в дворовете растяха плевели, прилепи се скупчваха на гроздове по огромните носещи греди на централния салон, в галериите прелитаха лястовички. Поляните, по които Корт ги бе учил да боравят с лък и огнестрелни оръжия, да ловуват със сокол, бяха обрасли в тимотейка и подивели лози. В огромната кухня, някогашното задимено и ароматно царство на Хакс, живееше гротескна колония мутанти, които го следяха с поглед от уютния мрак на килерите и сенките на колоните. Топлата пара, наситена с пикантния аромат на печено телешко или свинско, бе отстъпила място пред лепкавата влага на мъховете. Огромни отровни бели гъби растяха по ъглите, където дори мутантите не смееха да пристъпят. Вратите на грамадния дъбов бюфет зееха отворени; от вътрешността му се разнасяше най-отровният мирис; безпристрастно свидетелство за упадъка на това място — острата миризма на вино, превърнало се в оцет. Не бе трудно да му обърне гръб и да потегли на юг — но болката в сърцето остана.
— Война ли е имало? — попита Джейк.
— По-лошо — отвърна той и захвърли фаса си. — Революция. Спечелихме всички битки, но загубихме войната. От това не спечели никой, освен лешоядите. Осигурихме им храна за години напред.
— Съжалявам, че не съм живял там — тъжно рече хлапето.
— Това беше друг свят. Време е да спим.
Момчето, неясна сянка в мрака, се обърна настрани, сви се на кълбо и се зави с одеялото. Мъжът остана буден около час, потънал в мрачните си мисли. Подобни размишления бяха нещо ново за него, непознато, приятно, меланхолично, но без абсолютно никаква практическа стойност: не съществуваше никакво друго решение на проблема с Джейк, освен предсказаното от оракула — а това просто не бе възможно. В тази ситуация се криеше цяла трагедия, но Стрелецът не виждаше нещата под такъв ъгъл; виждаше единствено предопределеността, която винаги е съществувала. Накрая земната му природа взе връх и той заспа дълбоко, без да сънува.
Изкачването ставаше все по-трудно; на следващия ден те се насочиха към тесния клинообразен планински проход. Стрелецът вървеше без да бърза. Камъните под нозете им не бяха запазили следите на човека в черно, но знаеше, че той е минал оттук. Роланд беше уверен в това не само защото двамата с Джейк го бяха видели да се катери по тази пътека — от мястото им на хълмовете мъжът в черно им бе заприличал на пъплеща буболечка. Миризмата му бе оставила своя отпечатък във всяка молекула от студения въздух. Беше тежък, неприятен мирис, горчив като аромата на дяволската трева.
Косата на Джейк бе пораснала, започваше да се къдри по изгорелия от слънцето врат. Той се катереше неуморно; с уверени стъпки и без видими прояви на акрофобия преодоляваше пукнатини и тесни скални корнизи. На два пъти достигаше места, недостъпни за Стрелеца, и привързваше едно от въжетата, по което се изкатерваше спътникът му.
На следващата сутрин продължиха изкачването, обгърнати от студени влажни облаци, покрили стръмния склон. Някои от по-дълбоките скални кухини бяха запълнени от преспи твърд, зърнест сняг, който блещукаше като кварц и бе сух като пясък. Следобед откриха една-единствена стъпка в снега. Джейк се вторачи в нея, едновременно ужасен и смаян, сетне вдигна уплашен поглед, сякаш очакваше човекът в черно да се материализира от собствения си отпечатък. Стрелецът го потупа по рамото и посочи напред.
— Да вървим. Скоро ще се мръкне.
Малко преди слънцето да залезе, успяха да стъкмят лагер на широка, равна тераса на североизток от прохода, който пронизваше сърцето на планината. Въздухът бе студен, от устите им излизаше пара, далечният тътен на бурята разтърсваше червено-пурпурното вечерно сияние.
Стрелецът очакваше Джейк да започне да го разпитва, но момчето не зададе нито един въпрос. То заспа почти мигновено. Той последва примера му. Отново сънува онова мрачно място, затвора, и Джейк като алабастрова статуя на светец с гвоздей, забит в челото. Събуди се, като дишаше тежко и инстинктивно посегна към челюстта, която вече не бе там. Очакваше да докосне тревата край старата върбова горичка. Вместо това ръката му докосна гола скала, в дробовете му нахлу студеният разреден планински въздух. Джейк спеше до него, но сънят му бе неспокоен: въртеше се и бълнуваше, преследваше своите собствени фантоми. Стрелецът отново заспа.