Измина цяла седмица, преди да достигнат края на началото — за Стрелеца това бе необикновен пролог от дванайсет години, от окончателното западане на родното му място до срещата на тримата. За Джейк ключът бе странна смърт в друг свят. За Роланд това бе друга, още по-странна смърт — безкрайно преследване на човека в черно из непознат свят, без карта, без спомени. Къртбърт и останалите бяха мъртви: Рандолф, Джейми де Къри, Айлийн, Сюзан, Мартин. Накрая от стария свят останаха само трима, като три страховити карти от тесте за таро — Стрелецът, мъжът в черно и Тъмната кула.
Седмица, след като Джейк видя отпечатъка в снега, те зърнаха за миг човека в черно. В този момент, който му се стори цяла вечност, Стрелецът почувства, че започва да проумява ролята на Кулата.
Продължиха на югозапад, достигнаха средата на Циклопската планинска верига. Тъкмо когато изглеждаше, че са се сблъскали с първите истински трудности (над тях се издигаха заледени скални ръбове и непристъпни върхове, от които Стрелецът получаваше световъртеж), започнаха да се спускат към тесния проход. Извитата пътечка с множество остри завои ги водеше към дъното на каньон, където течеше буйна река със заледени брегове.
Същия следобед момчето спря и погледна назад към Стрелеца, който се бе отбил, за да измие лицето си в потока.
— Подушвам го — каза.
— И аз.
Пред тях се издигаше последната защитна линия на планината — огромен надвиснал скален пласт от гранит, чийто връх се губеше сред облаците. Всеки момент Стрелецът очакваше рязък завой на реката да ги изправи пред висок водопад — път без изход, като се има предвид непреодолимо гладкият гранит. Но тук въздухът притежаваше онова странно свойство да приближава обектите, характерно за високите планини, така че измина още един ден, преди да достигнат голямата гранитна стена.
Мъжът бе обзет от ужасно предчувствие, че всичко е в неговите ръце. Краят бе близо, а той трябваше да се бори със себе си да продължи, да не се откаже.
— Чакай! — внезапно извика Джейк. Стояха пред рязък завой на реката; водите й се разбиваха и пенеха в огромен ерозирал къс варовик. Каньонът се бе стеснил и двамата бяха вървели цяла сутрин в сянката на планината.
Момчето трепереше, беше блед като платно.
— Какво има?
— Да се връщаме — прошепна то. — Да се връщаме бързо.
Стрелецът остана безмълвен.
— Моля те! — Лицето на Джейк бе изопнато, устните му трепереха в едва потиснат страх. Отвъд високия каменен склон на планината продължаваше да долита упоритият тътен на бурята. Късчето небе, което виждаха над себе си, бе оцветено в сиво; там си даваха среща топлите и студените ветрове.
— Моля те, моля те! — Момчето вдигна юмрук, сякаш за да го удари в гърдите.
— Не.
— Ще ме убиеш. Уби ме първия път, ще ме убиеш и сега — удивено изрече хлапакът.
Стрелецът усети как лъжата сама излезе от устата му.
— Всичко ще бъде наред. — И нова, по-голяма лъжа: — Ще се погрижа за теб.
Лицето на Джейк посивя и той не каза нищо повече. Протегна ръка и двамата започнаха да заобикалят скалната издатина. Озоваха се лице в лице с тази последна каменна стена и с човека в черно.
Той стоеше на не повече от пет-шест метра над тях, отдясно на водопада, чиито води се стичаха през огромна, дупка в скалата. Невидим вятър развяваше полите на расото му. В едната си ръка държеше тояга. Другата бе протегнал в подигравателен поздрав. Приличаше на прорицател, а на фона на бурното небе, стъпил на тесен скален корниз, напомняше пророк на Страшния съд, гласът му бе гласът на Йеремия.
— Стрелецо! Колко добре изпълни пророчествата на древните! Лек ден, лек ден, лек ден! — Изсмя се, звуците отекнаха над падащата водна маса.
Стрелецът машинално бе извадил револверите си. Момчето се бе свило зад гърба му.
Роланд изстреля три куршума, преди да овладее предателското треперене на ръцете си — ехото отрази гърмежите сред скалната долина, заглушавайки воя на вятъра и тътена на водопада.
Късче гранит се отчупи над главата на мъжа в черно; вторият изстрел мина вляво от качулката му; третият — отдясно. Роланд бе пропуснал цели три пъти!