Мъжът в черно се изсмя — гръмогласен, весел смях, който сякаш предизвикваше заглъхващото ехо от изстрелите.
— Така ли лесно искаш да унищожиш човека, който единствен знае отговорите на въпросите ти?
— Слез — отвърна Стрелецът.
Отново прозвуча гръмкият, подигравателен смях.
— Не се боя от куршумите ти, Роланд. Плаши ме желанието ти да научиш отговорите.
— Слез.
— От другата страна — каза човекът в черно. — От другата страна ще се видим и ще поговорим.
Погледът му се спря на Джейк и той добави:
— Само ние двамата.
Джейк трепна и нададе сподавен вик. Мъжът в черно се обърна, полите на расото му се развяха като крила на прилеп. После изчезна в скалната пукнатина, откъдето водата струеше с пълна сила. С мрачно усилие на волята Стрелецът се удържа да не стреля подире му.
Единствените звуци, които се чуваха, бяха от падащата вода и от вятъра — звуци, които са огласяли това затънтено място преди хиляди години. Мъжът в черно се бе появил тук. След дванайсет години Роланд най-сетне го бе видял отблизо, бе разговарял с него. А мъжът в черно му се бе присмял.
„От другата страна ще се видим и ще поговорим.“
Момчето се обърна към него с безмълвния смирен поглед на овца, цялото му тяло трепереше. За миг Стрелецът видя лицето на Алис, жената от Тул, наложено върху това на Джейк, белегът на челото й блестеше в мълчаливо обвинение. Изпита жестока ненавист и към двамата (много по-късно се досети, че белегът на челото на Алис и гвоздеят на челото на Джейк от кошмарите му бяха на едно и също място). Момчето сякаш долови мислите му и от гърлото му се изтръгна тих стон. Но само за миг; то бързо стисна устни. От него щеше да излезе истински мъж, дори може би Стрелец, ако разполагаше с достатъчно време.
„Само ние двамата.“
Роланд изпита страхотна жажда, която изгаряше цялото му тяло, жажда, която не можеше да уталожи дори с вино. Цели светове се сгромолясваха пред очите му, а той се опитваше да остане същият, макар разумът му да му подсказваше, че подобна борба е обречена на неуспех.
Беше пладне. Стрелецът погледна нагоре и странната светлина на слънцето, полускрито зад облаците, озари лицето му. „Никой вече не плаща със сребърници — рече си той. — Цената на злото — необходимо или не — се заплаща с плът и кръв.“
— Идвай с мен или остани — обърна се той към Джейк.
Момчето го погледна без да пророни нито дума. За Стрелеца в този последен и съдбоносен момент на раздвоение то престана да бъде Джейк и се превърна просто в момче, безлично същество, което трябва да бъде манипулирано и използвано.
Вик, довян от вятъра, разцепи тишината и двамата с момчето го чуха.
Стрелецът продължи нагоре, миг по-късно Джейк го последва. Заедно преодоляха срутилата се скала зад леденостудения водопад. Изкачиха се до мястото, където бе стоял мъжът в черно. Заедно влязоха в отвора в скалите, където бе изчезнал той. Обгърна ги непрогледен мрак.
Мутантите
Стрелецът заговори бавно, сякаш разказваше сън:
— Бяхме трима: Кътбърт, Джейми и аз. Не трябваше да се намираме там, защото бяхме все още деца. Ако ни бяха хванали, Корт щеше да ни нашиба с камшик. Но не ни хванаха. Не мисля, че са хванали и някой от онези, които са били там преди нас. Момчетата обуват понякога панталоните на бащите си, перчат се пред огледалото, сетне крадешком ги връщат на закачалките; беше нещо подобно. Бащите се преструват, че не забелязват бъркотията в гардероба или следите от боя за обувки, с която момчетата са си рисували мустаци. Нали разбираш?
Момчето не отговори. То не бе промълвило нито дума, откакто влязоха в пещерата. Стрелецът бе говорил живо, трескаво, за да компенсира мълчанието му. Не се бе обърнал, за да погледне светлината, когато навлязоха сред подземния мрак, но момчето го бе сторило. Роланд бе проследил залеза на слънцето по нежното огледало, в което се бе превърнало лицето на Джейк — отначало бледорозово, сетне млечно, после сребристо, по-късно се появиха първите сенки на сумрака, накрая престана да вижда каквото и да било. Той запали факел.
Бяха стъкмили лагер. До тях не достигаше ехо от стъпките на човека в черно. Може би той също бе спрял да почине. Или пък бе продължил напред, през мрачните тунели, без да осветява пътя си.
— Провеждаше се веднъж годишно в Голямата зала — продължи. — Наричахме я Залата на предците. Но тя бе просто една Голяма зала.
До слуха им достигна шумът на капеща вода.
— Дворцов ритуал. — Стрелецът се изсмя пренебрежително и мрачните стени превърнаха смеха му в зловещо хриптене. — Едно време, поне според книгите, така посрещали пролетта. Но разбираш ли, цивилизацията…