Замълча. Не бе в състояние да опише смисъла, който влагаше в това неодушевено съществително, смъртта на романтиката и нейния стерилен, похотлив призрак — пищност и церемонии; геометричните стъпки на ухажването по време на великденските балове в Голямата зала, което заместваше лудешките импровизации на любовта, за които той можеше само да се досеща — фалшиво великолепие, съчетано с буйни страсти, които може би някога са погубвали души.
— Бяха превърнали всичко в нещо упадъчно — продължи той. — Игра. Забава. — В гласа му пролича несъзнателното отвращение на аскета. Лицето му, ако светлината бе достатъчно силна, за да го озари, щеше да изрази промяната — то бе сурово и тъжно.
— Но Балът… Балът…
Момчето продължаваше да мълчи.
— Имаше пет тежки кристални полилея с електрически крушки. Всичко бе обляно в светлина… остров от светлина. Промъкнахме се на един от старите балкони, онези, за които се предполагаше, че са опасни. Но бяхме просто деца. Качихме се най-отгоре, пред очите ни се разкриваше цялата зала. Не помня дали разговаряхме. Само гледахме… гледахме в продължение на четири часа.
В залата имаше огромна каменна маса, на която седяха стрелците и съпругите им и наблюдаваха танцуващите. Някои от стрелците също танцуваха, но те бяха съвсем малко. И то от по-младите. Останалите само седяха, струваше ми се, че са замаяни от светлината на цивилизацията. Те бяха почитаните, пазителите, всички се бояха от тях, но приличаха на коняри сред тълпа от благородници с техните изискани жени…
Четири кръгли маси, отрупани с храни, се въртяха непрекъснато. Помощник-готвачите сновяха от седем вечерта до три сутринта. Масите се въртяха като часовници. До нас достигаше ароматът на печено свинско, телешко, омари, пилета, печени ябълки. Имаше сладолед и бонбони. И огромни шишове с месо.
Мартин седеше до майка ми и баща ми — разпознах ги дори от високия балкон. По едно време двамата станаха да танцуват, въртяха се бавно в кръг, останалите освободиха дансинга и ги аплодираха, когато свършиха. Стрелците не ръкопляскаха, но баща ми се надигна и протегна ръце към нея. И тя тръгна към него.
Това беше преходен момент, момче. Мартин беше обикновен Стрелец, баща ми беше водачът. А съпругата му, моята майка, беше свързващото звено. И тя отиде при него. Изневери. Баща ми беше последният господар на светлината.
Стрелецът сведе поглед към ръцете си. Момчето продължаваше да мълчи. Изглеждаше замислено.
— Спомням си как танцуваха — тихо продължи. — Майка ми и магьосникът Мартин. Спомням си как танцуваха, пристъпваха бавно един към друг, сетне се отдалечаваха.
Погледна момчето и се усмихна:
— Но това не означаваше нищо. Защото властта бе преминала у другиго по незнаен начин, но всеки бе разбрал за това. Майка ми се подчиняваше сляпо на притежателя на тази сила. Така ли бе или греша? Тя отиде при него, когато танцът свърши, нали? И го прегърна. Ръкопляскаха ли им? Дали събралите се педерасти и префърцунените им дами ги аплодираха с възхита? Дали? Дали?
Някъде далеч в мрака капеше вода. Момчето продължаваше да мълчи.
— Спомням си как танцуваха. Спомням си как танцуваха… — Вдигна поглед към невидимия скален свод, за миг изглеждаше така, сякаш иска да му изкрещи, да го изругае, да му се опълчи сляпо — на тези безмълвни камари безчувствен гранит, приютил крехкия им живот в каменната си утроба. — Чия ли ръка е държала ножа, отнел живота на баща ми?
— Уморен съм — прошепна момчето.
Стрелецът замълча, а Джейк легна и подложи ръка между бузата си и студения камък. Огънят гаснеше. Роланд сви цигара. Сякаш пред очите му все още блестеше светлината от кристалните полилеи, сякаш чуваше виковете на одобрение, които отекваха глухо в опустошената земя, която още тогава безнадеждно се противопоставяше на сивия океан на времето. Островът от светлина му причиняваше болка и той съжали, че някога е бил свидетел на този бал или на изневярата на майка си.
Изпусна дима през устата и през ноздрите си, вперил поглед в момчето. Колко ли време оставаше до зазоряване?
После заспа.
След като задиша бавно и равномерно, Джейк отвори очи и погледна към него с изражение, което напомняше за любов. Угаснаха и последните отблясъци от огъня. Момчето заспа.
Сред еднообразието на пустинята Стрелецът бе загубил до голяма степен чувството си за време; сега напълно се обърка сред мрачните пещери в недрата на планината. И двамата не разполагаха със средства за измерване на времето и понятието „час“ бе изгубило всякакъв смисъл. В известен смисъл живееха извън времето. Денят можеше да трае цяла седмица, седмицата — ден. Вървяха, спяха, хранеха се оскъдно. Спътник им беше само монотонното бучене на водата, която дълбаеше своя път сред скалите. Следваха подземната река, пиеха от блудкавите й минерализирани води. От време на време на Роланд му се привиждаха отдалечаващи се светлини, подобно на блуждаещи огньове, но решаваше, че това са халюцинации, плод на съзнанието му, което не бе забравило светлината.