Далекомерът в главата му продължаваше да работи безпогрешно.
Пътеката покрай речното корито (защото това бе пътека, равна, леко вдлъбната в земната повърхност) водеше нагоре, към извора на реката. През равни интервали достигаха до дялани каменни стълбове със забити в тях халки; може би някога тук бяха привързвали волове или впрегатни коне. На всеки стълб бяха окачени голяма плоска бутилка и електрически фенер; това бяха единствените признаци, че тук някога е имало живот и светлина.
По време на третото спиране за отдих момчето се отклони за малко от маршрута им. Стрелецът чуваше чаткането на камъчетата под предпазливите му стъпки.
— Внимавай! — извика му. — Не виждаш нищо.
— Пълзя едва-едва. Това е… гледай ти!
— Какво има? — Той се приведе и машинално хвана дръжката на единия си револвер.
Настъпи кратка пауза. Стрелецът напразно се взираше в мрака.
— Мисля, че това е железопътна линия — колебливо рече момчето.
Стрелецът стана и тръгна бавно към мястото, откъдето долиташе гласът на Джейк, като внимаваше да не стъпи в някоя дупка.
— Тук съм. — Невидима ръка опипа лицето му. Момчето се ориентираше добре в тъмнината, по-добре от самия него. Очите му се бяха разширили и изглеждаха безцветни. Стрелецът запали факел. Тъй като не бяха открили нищо подходящо за горене, бързо изчерпаха запасите си. Понякога желанието да запали огън направо го подлудяваше.
Момчето стоеше до извита каменна стена; покрай нея се издигаха метални стълбове, които се губеха в мрака. Върху всеки имаше черни крушки. А на земята, само на два-три сантиметра от каменния под, се виждаха релси от блестящ метал. Какво ли е минавало по тях навремето? Стрелецът си представяше единствено черни електрически снаряди, които летят през вечната нощ. Никога не бе чувал нещо подобно, но на света бяха останали скелети, както и демони. Веднъж бе срещнал един отшелник, който беше придобил почти религиозна власт над шепа нещастни пастири благодарение на една бензинова колонка. Заставаше до нея, едната му ръка собственически я обгръщаше, и произнасяше диви, просташки, човеконенавистни проповеди. От време на време поставяше все още лъскавия метален струйник, прикрепен за разяден гумен маркуч, между краката си. Върху помпата, макар и покрити с ръжда, съвсем отчетливо се четяха загадъчни букви: АМОКО. Безоловен. Амоко се бе превърнал в тотем на бога на бурите и му се кланяха, като му принасяха в жертва овце.
„Раковини — помисли си Стрелецът. — Безсмислени раковини сред пустините, които някога са били морета.“
А сега и железопътна линия.
— Ще вървим по нея — каза.
Момчето не отвърна нищо.
Мъжът загаси факела и двамата легнаха да спят. Когато Стрелецът стана от сън, момчето бе будно, седеше на релсите и гледаше към него, без да го вижда в мрака.
Тръгнаха покрай релсите като слепци; Стрелецът водеше, Джейк го следваше. Неуморните буйни води отдясно бяха единственият им спътник. Вървяха без да разменят нито дума; спираха да поспят и отново тръгваха. Роланд не изпитваше необходимост да разсъждава или да планира. Спеше без да сънува.
По време на четвъртия период на бодърстване се натъкнаха на дрезина.
Стрелецът я блъсна с гърди, а момчето, което вървеше от другата страна, удари главата си, извика и падна.
Стрелецът веднага запали факел.
— Добре ли си?
Думите му прозвучаха рязко, почти раздразнено и Джейк трепна.
— Да — отвърна, като се държеше за главата. Тръсна я, за да покаже, че говори истината. Обърнаха се и огледаха онова, в което се бяха блъснали.
Беше метална платформа, която навярно се движеше на релсите. По средата й имаше нещо като помпа. За разлика от момчето Стрелецът не се ориентира веднага за предназначението й.
— Това е дрезина — обясни Джейк.
— Какво?
— Дрезина — нетърпеливо повтори момчето, — като в старите филми. Виж.
То се качи на платформата и отиде до помпата. Успя да натисне дръжката, напрягайки всичките си сили. Мълчалива, издигнала се над времето, дрезината се придвижи с трийсетина сантиметра по релсите.
— Върви малко трудно — каза момчето, сякаш се извиняваше за това.