Стрелецът се качи на платформата и натисна дръжката. Дрезината напредна послушно, сетне спря. „Операцията“ му хареса — това бе първата стара машина с изключение на помпата в крайпътната станция, която бе виждал да работи — но и го обезпокои. Тя щеше да ги отведе до целта доста по-бързо от предвиденото. „Това е нов капан“ — рече си, уверен, че мъжът в черно е направил така, че да се натъкнат на дрезината.
— Страхотно, нали? — каза момчето с изпълнен с омраза глас.
— Какво е това „филми“? — попита отново Роланд.
Джейк не му отговори. Двамата продължиха да стоят сред тишината, която напомняше за стара гробница. Стрелецът чуваше как работят органите в тялото му, чуваше и дишането на момчето. Това беше всичко.
— Застани от едната страна. Аз ще застана от другата — каза Джейк. — Трябва да натискаш, докато набере скорост. Тогава ще ти помогна. Първо ти, после аз. Ясно ли е?
— Да — отвърна той. Дланите му бяха безпомощно свити в юмруци.
Но ще трябва да натискаш сам, докато дрезината се ускори — повтори момчето и го погледна.
Изведнъж пред погледа на Стрелеца се появи съвсем ясна картина на Голямата зала една година след пролетния бал, опустошена от въстание, гражданска война и чуждо нашествие. Замени я споменът за Алис, жената с белега от Тул, отхвърлена от машинално изстреляните куршуми. Сетне се появи лицето на Джейми, посиняло в смъртта, сетне това на Сюзан, изкривено от плач. „Всичките ми стари приятели“ — помисли си Стрелецът и се усмихна зловещо, сетне промълви:
— Ще натискам.
Носеха се през мрака, вече с по-голяма скорост, без да опипват пътя си. Щом дрезината веднъж се отърси от товара на своята възраст, започна да върви съвсем леко. Момчето се опитваше да помага и Стрелецът му позволяваше да го сменя, но през повечето време действаше сам — неуморно натискаше надолу-нагоре. Реката бе техен спътник, понякога ги доближаваше от дясната им страна, понякога се отдалечаваше. Веднъж преминаха през огромна пещера, която наподобяваше преддверието на праисторическа катедрала.
Скоростта и вятърът, който галеше лицата им, сякаш замениха зрението им и ги върнаха отново в рамките на времето. Стрелецът прецени, че за час изминават между петнайсет и двайсет и пет километра, движейки се по плавен стръмен склон, който го изтощаваше. Когато спираха, заспиваше смъртно уморен. Храната им беше на привършване. Но не се тревожеха.
За Стрелеца напрежението, предизвикано от наближаващата развръзка, нарастваше едва доловимо, но съвсем реално, също като умората от задвижването на дрезината. Бяха близо до края на началото. Чувстваше се като актьор, излязъл на сцената минути преди вдигането на завесата, преговорил първите думи от ролята си и чул шумоленето на програмите, докато невидимата публика се настаняваше по местата си. Стомахът му бе свит на топка от непрестанно, напрегнато очакване; радваше се, че умората му помага непробудно да спи.
Момчето говореше все по-малко и по-малко; но когато спряха да починат, преди да бъдат нападнати от мутантите, то го заразпитва за това кога човек пораства.
Стрелецът се бе облегнал на дръжката, стискайки между зъбите си цигара. Канеше се да потъне в обичайния си мъртвешки сън, когато момчето зададе своя въпрос.
— Защо се интересуваш?
В гласа на Джейк прозвуча упорство, което може би прикриваше неудобството му.
— Просто така. — И след като помълча, добави: — Винаги съм се питал какво е да си голям. Досега съм чувал само лъжи.
— Не пораснах изведнъж, нито пък на едно място — каза Стрелецът. — Веднъж видях обесен човек. Това също бе част от израстването ми, макар тогава да не го съзнавах. Преди дванайсет години зарязах едно момиче в град, наречен Кингстаун. Това бе друг епизод от израстването ми. Не осъзнавах какво се случва. Едва по-късно осмислих отделните етапи.
Досети се с известно смущение какво точно избягва и неохотно допълни:
— Навярно ритуалът на пълнолетието беше само формалност. — Той се изсмя. — Като любовта. Любовта и смъртта бяха моят живот.
Момчето мълчеше.
— Трябваше да се проявя в битка — започна Стрелецът.
Беше горещо лято.
Август връхлетя като любовник-вампир, изсуши земята и посевите на фермерите и превърна полята край града-замък в безплодна пустош. На запад, на няколко километра в посока към границата, където бе краят на цивилизования свят, вече се водеха битки. Новините бяха лоши, но те избледняха пред страшната суша. Добитъкът лежеше изтощен в кошарите. Свинете грухтяха равнодушно, без да се притесняват за ножовете, които се точеха всяка есен. Хората както обикновено се оплакваха от данъците и от военната служба; но зад обичайната им игра на политика се чувстваше отчаяние. Центърът бе оръфан като протрит килим, изпран и прострян да съхне. Нишките на мрежата, която още удържаше остатъците от минало великолепие, се бяха протрили. Всичко се разпадаше. В горещия дъх на лятото земята летеше към наближаващото затъмнение.