Момчето се разхождаше из горния коридор на каменната сграда, която бе негов дом; то усещаше какво става, но не го разбираше.
Бяха изминали три години от обесването на готвача, който винаги бе намирал закуска за изгладнелите деца. Момчето бе наедряло. Беше на четиринайсет, облечено в избелели сини панталони, широкоплещесто, с източени крака. Все още бе девствено, но две повлекани, дъщери на търговец от Западния град, му бяха хвърлили око. Той също не беше безразличен към момичетата. Дори в хладния коридор тялото му бе обляно в пот.
В другия край се намираха покоите на майка му и той ги доближи без капка любопитство, просто искаше да ги подмине и да се качи на покрива, където го очакваха лекият ветрец и удоволствието, което си доставяше със собствената си ръка.
Минаваше покрай вратата, когато някой го повика:
— Хей, момче.
Беше Мартин, магьосникът. Беше облечен с подозрителна, смущаваща небрежност — тесни черни кадифени панталони и бяла риза, разкопчана на гърдите му. Косата му бе разчорлена.
Момчето го изгледа мълчаливо.
— Ела, ела! Не стой в коридора. Майка ти иска да говори с теб. — Устните му се усмихваха, но изражението му беше подигравателно. От усмивката му лъхаше студенина.
Майка му, изглежда, не изпитваше желание да го види. Седеше на стола си край огромния прозорец в централната приемна на своите покои, онзи, който гледаше към каменния двор. Носеше широка всекидневна рокля. Погледна сина си само веднъж с мимолетна усмивка на съжаление, сякаш есенно слънце се отразяваше в буйна река. През останалото време не откъсваше поглед от ръцете си.
Виждаше я рядко и споменът за песните й почти бе избледнял в съзнанието му. Тя бе една обична непозната. Момчето усети зараждането на неопределен страх и неподправена омраза към Мартин, дясната ръка на баща му.
И, разбира се, към сплетните, които се носеха из града.
— Добре ли си? — тихо го попита тя, свела поглед. Мартин стоеше до нея, тежката му ръка бе смущаващо близо до мястото, където се съединяваха бялото й рамо и бялата й шия. Усмихваше се и на двамата. Кафявите му очи изглеждаха почти черни.
— Да — отвърна хлапакът.
— Добре ли върви обучението ти?
— Справям се. — И двамата добре знаеха, че той не притежава изумителния интелект на Кътбърт или рефлексите на Джейми. Беше зубрач и побойник.
— А Дейвид? — Тя знаеше колко е привързан към сокола.
Момчето погледна към Мартин, който продължаваше надменно да се усмихва.
— Вече не е в най-добрата си форма.
Майка му сякаш трепна; за миг лицето на Мартин като че помръкна, ръката, която лежеше върху рамото й, се сви в юмрук. Сетне тя погледна през прозореца.
„Това е игра“ — рече си той. Но кой с кого си играе?
— Имаш белег на челото си — каза магьосникът. — Ще станеш ли боец като баща си, или просто си прекалено бавен и несъобразителен?
Този път майка му наистина трепна.
— И двете — отговори момчето. Гледаше Мартин право в очите и насила се усмихваше. Дори тук горещината беше непоносима.
Изведнъж усмивката на Мартин се стопи.
— Можеш да се качиш на покрива, момче. Мисля, че имаш работа там.
Но Мартин не беше разбрал нищо, беше го подценил. Бяха разговаряли на езика на простолюдието, истинска пародия на непринуденост. Но сега момчето извика на Свещения език на господарите:
— Майка ми не ме е освободила, робе!
Лицето на магьосника се изкриви, сякаш някой го бе ударил с камшик. Момчето чу как майка му ахна от ужас и успя да произнесе само името му.
Но болезнената усмивка не слезе от лицето на момчето и то пристъпи напред.
— Ще ми дадеш ли знак за вярност, робе? В името на баща ми, комуто служиш?
Мартин продължи да го гледа втренчено, не вярваше на ушите си.
— Върви — промълви, — върви да си играеш.
Момчето излезе без да престава да се усмихва.
Когато затвори вратата, дочу вопъла на майка си.
Сетне Мартин се засмя.
Продължавайки да се усмихва, то се подготви за изпитанието.
Джейми бе разговарял със съпругите на търговците и когато видя Роланд да пресича тренировъчния плац, се втурна да му съобщи последните клюки за бунтовете и кръвопролитията на запад. Но думите застинаха в гърлото му. Бяха израсли заедно от деца, бяха се били, бяха предприемали хиляди експедиции из замъка, зад чиито стени бяха родени.