Момчето мина покрай него с невиждащ поглед и неприятна усмивка. Отиваше към дома на Корт, където щорите предлагаха защита срещу жестоката следобедна жега. По това време Корт обикновено спеше и събираше сили за нощните си похождения из мръсните бордеи на долния град.
Джейми интуитивно разбра какво ще се случи. Обзет от страх и изпаднал в екстаз, бе разкъсван от желанието да последва Роланд или да извика останалите.
Сетне сякаш се пробуди и хукна към главната сграда, като крещеше:
— Кътбърт! Алан! Томас!
Всички знаеха, по загадъчния, но присъщ за момчетата начин, че Роланд ще е първият сред тях, който ще се подложи на изпитанието. Но това се случи прекалено рано.
Неприятната усмивка на лицето на Роланд го възбуди повече, отколкото новините за войни, въстания и магии.
Той стигна дома на своя учител и отвори вратата с ритник. Тя отхвръкна назад, удари се в грубата мазилка на стената и отскочи.
Никога не бе идвал тук. Озова се в оскъдно обзаведена кухня, прохладна и тъмна. Маса. Два обикновени стола. Два шкафа. Избелял линолеум на пода, протрит между хладилника, рафта, на който стояха ножовете, и масата.
Това бе убежището на стария учител — заклет среднощен гуляйджия, който се бе грижил с недодялана любов за три поколения момчета и бе превърнал някои от тях в стрелци.
— Корт!
Роланд ритна масата, тя отхвръкна в другия край на кухнята и се удари в лавицата. Ножовете изпопадаха с трясък от стената.
От съседната стая се разнесе силен тропот, придружен от полусънено покашляне. Момчето не влезе там, убедено, че това е капан, знаеше, че Корт се е събудил веднага при влизането му и е застанал с блеснало от възбуда око зад вратата на другата стая, готов да извие врата на непредпазливия натрапник.
— Корт, ела тук, робе!
Сега той говореше на Езика на господарите и Корт отвори широко вратата. Носеше само долни гащи. Беше набит мъж с криви крака и огромни мускули, целият покрит с белези. Единственото му здраво око блестеше на плешивата му глава.
Момчето формално отдаде чест.
— Вече няма да ме учиш, робе. Днес аз ще те уча.
— Избързваш, пале такова — небрежно отвърна той, също на Езика на господарите. — Подранил си с цели пет години. Ще те попитам още веднъж. Ще вземеш ли обратно думите си?
Лицето на момчето се изкриви в неприятна усмивка. За Корт, който бе виждал подобни усмивки по окъпаните в кръв поля на славата и безчестието, този отговор бе достатъчен. Може би единственият отговор, който щеше да приеме без съмнение.
— Много жалко — равнодушно продължи той. — Беше многообещаващ ученик — бих казал най-добрият, който съм имал от двайсет години насам. Жалко ще бъде да пропилееш таланта си. Но светът се промени. Настъпиха тежки времена.
Момчето остана безмълвно (и без друго не бе в състояние да даде каквото и да било смислено обяснение), но за пръв път ужасната му усмивка се смекчи.
— Все пак си в правото си на наследник, въпреки че на запад бушуват революции. Аз съм твой роб, момче. Признавам те за свой господар и ти се подчинявам сега — може би за последен път — с цялото си сърце.
И Корт, който го бе връзвал, ритал, бил, псувал, който беше издевателствал над него, коленичи пред Роланд и сведе глава.
Момчето смаяно докосна жилавия му врат.
— Стани, робе. Приеми моето благоволение.
Корт бавно се изправи; може би изпитваше болка, скрита зад непроницаемата маска на лицето му.
— Безполезно е. Откажи се, момче. Ще наруша собствената си клетва. Откажи се и изчакай.
Роланд не отвърна нищо.
— Много добре. — Гласът на учителя стана сух и делови. — След един час. С оръжие по твой избор.
— Ще донесеш ли тоягата си?
— Никога не се разделям с нея.
— Колко тояги са ти били отнети, Корт? — Което бе равносилно на: „Колко момчета са напускали двора зад Голямата зала като стрелци-чираци?“
— Днес няма да я загубя — бавно отвърна Корт. — Съжалявам. Получаваш само един шанс. Дали си проявил нетърпение, или си се оказал недостоен, наказанието е същото. Не можеш ли да почакаш?
Момчето видя пред себе си образа на Мартин, който се извисяваше пред него като планина.
— Не.
— Добре. Какво оръжие избираш?
Роланд мълчеше.
Усмивката на Корт разкри кривите му зъби.
— Постъпваш разумно. След час. Разбираш ли, че съществува вероятност никога повече да не видиш близките си, баща си или замъка?
— Зная какво означава изгнанието.
— Върви тогава.
Момчето излезе без да се обърне.
В мазето под плевнята бе студено и влажно. Тук проникваше светлината на вездесъщото слънце, но не и топлината му; момчето държеше в мазето сокола си и птицата като че се чувстваше добре.