Дейвид беше остарял и вече не ловуваше. Перушината му бе загубила предишния си блясък, но очите на хищника бяха все така остри. Не можеш да се сприятелиш със сокол, казваха хората, освен ако ти самият не си сокол, самотник, гост на тази земя, без да имаш приятели и без да изпитваш нужда от тях. Соколът не знае що е морал.
Дейвид беше стар сокол. Момчето се надяваше (или може би нямаше достатъчно въображение, за да се надява на подобно нещо? Кой знае?), че самият той е млад сокол.
— Хай! — подвикна тихичко и протегна ръка към дървения прът.
Птицата кацна на ръката му и застана неподвижна; главата й не бе покрита с качулка. С другата си ръка момчето бръкна в джоба си и извади парче сушена пастърма. Соколът я грабна и я погълна.
Момчето започна нежно да гали Дейвид. Корт вероятно не би повярвал на очите си, ако видеше тази сцена, но той не вярваше, че момчето е готово да стане Стрелец.
— Мисля, че днес ще умреш — каза Роланд, като продължаваше да гали сокола. — Ще бъдеш принесен в жертва като всички онези птици, загинали при твоето обучение. Помниш ли? Не? Няма значение. От днес нататък соколът съм аз.
Дейвид не издаваше нито звук — очевидно му беше все едно дали ще живее, или ще умре.
— Стар си — замислено продължи момчето. — И може би не си мой приятел. Само преди година щеше да изкълвеш очите ми, вместо да грабнеш парчето месо, нали? Корт би се изсмял на това. Но ако сме се сближили… коя е причината, птицо? Старост или приятелство?
Дейвид мълчеше.
Момчето му нахлупи качулката и взе връвта, навита на края на дървения прът. Сетне двамата излязоха от мазето.
Дворът зад Голямата зала всъщност не бе истински двор, а само дълъг коридор със стени от преплетен, гъсто насаден жив плет. От незапомнени времена бе използван при ритуалите за посвещаване на момчетата за стрелци, дълго преди появяването на Корт и неговия предшественик, пронизан смъртоносно от престарал се ученик. Много момчета бяха напуснали като мъже коридора от източната му страна, тази, от която бе влязъл учителят. Източният край водеше към Голямата зала, към цивилизацията и съблазните на просветения свят. Но много по-често момчетата биваха изнасяни пребити и окървавени през западния край, за да си останат момчета завинаги. Западният край водеше към планините и отшелниците, които ги населяваха, отвъд тях се намираха непроходими гори, а после идваше ред на пустинята. Момчето, което успяваше да се превърне в мъж, напускаше света на мрака и невежеството и преминаваше в света на светлината и отговорността. Момчето, което загубеше битката, можеше само да се оттегли… завинаги. Коридорът бе равен като игрище. Беше дълъг точно петдесет метра.
В двата му края обикновено се скупчваха зрители и роднини, тъй като денят на ритуала най-често биваше предсказан с голяма точност — осемнайсет бе най-разпространената възраст (онези, които не успяваха да издържат изпита до двайсет и петата си година обикновено започваха да водят скромния и уединен живот на свободни фермери; бяха се оказали неспособни да поемат жестокия риск да спечелят или да загубят всичко). Но в този ден единствените зрители бяха Джейми, Кътбърт, Алан и Томас. Те се събраха в края, от който идваха момчетата, бяха изумени и ужасени.
— Оръжието ти, глупако! — изсъска Кътбърт. — Забравил си оръжието!
— Не съм — разсеяно отвърна Роланд. Питаше се дали новината бе достигнала до Централната сграда, до майка му и до… Мартин. Баща му бе отишъл на лов и щеше да се върне след няколко седмици. Това го караше да се срамува, защото чувстваше, че баща му може би няма да одобри постъпката му, но положително щеше да го разбере. — Появи ли се Корт?
— Тук е. — Гласът дойде от далечния край на коридора. Учителят пристъпи напред, облечен в къса туника. Челото му бе опасано от широка кожена лента, която да пречи на потта да се стича в очите му. В ръката си държеше дървена тояга, заострена от единия край, а другият завършваше с тежка топка. Започна молитвата, която всички те, избраници на своите бащи, научаваха още в ранно детство, за да я произнесат в деня, в който може би щяха да станат мъже.
— Сериозни ли са намеренията ти, момче?
— Да, учителю.
— Като изгнаник от бащиния дом ли идваш?
— Да, учителю. — Щеше да остане изгнаник, докато успееше да победи Корт. Ако той го надвиеше, щеше да остане изгнаник завинаги.
— Носиш ли избраното от теб оръжие?
— Нося го, учителю.
— Какво е то? — Този въпрос даваше предимство на учителя, позволяваше му да нагоди действията си към прашка, копие или мрежа.
— Моето оръжие е Дейвид, учителю. Корт се поколеба за миг.