Корт примигна едва-едва.
— Ключът — каза Стрелецът. — Принадлежи ми по рождение, учителю.
Рожденото му право бяха револверите — не толкова тежки като тези на баща му с дръжки от сандалово дърво — но все пак револвери. Забранени за всички, освен за малцината избрани. Съвършеното оръжие. В трезора под казармите, където според древния обичай Роланд трябваше да остане далеч от майчината прегръдка, висяха окачени револверите му на чирак, тежки изделия от стомана и никел. Но те бяха принадлежали на баща му по време на неговото чиракуване, а сега баща му командваше всички — поне на теория.
— Затова ли бързаше, а? — промълви Корт, сякаш насън. — И все пак ти победи.
— Ключът.
— Соколът… добре измислено. Отлично оръжие. От колко време обучаваше гадината?
— Не съм го обучавал. Сприятелих се с него. Дай ми ключа.
— Под колана ми е, Стрелецо — промълви Корт и отново затвори единственото си око.
Стрелецът пъхна ръка под колана на учителя, почувства тежестта на корема му, огромните му отпуснати мускули. Ключът беше окачен на месингова халка. Роланд го сграбчи и едва потисна желанието си да го подхвърли нагоре, радвайки се на победата.
Изправи се на крака и тъкмо се обръщаше към момчетата, когато Корт направи безуспешен опит да го хване за крака. Стрелецът уплашено си помисли, че това е отчаяна атака и се напрегна, но Корт само го погледна и размаха пръст, сетне прошепна:
— Сега ще заспя. Може би завинаги, не зная. Вече няма на какво да те науча, Стрелецо. Ти ме надмина и при това си с две години по-млад, отколкото беше баща ти навремето. А той беше най-младият Стрелец. Позволи ми да ти дам един съвет.
— Какъв? — Гласът на момчето издаваше нетърпение.
— Почакай.
Роланд смаяно го зяпна.
— Остави славата и легендата да вървят пред теб. Има хора, които ще се погрижат за това. — Очите му гледаха някъде над рамото на Стрелеца. — Може би са глупаци. Нека мълвата те предшества. Нека сянката ти расте. Нека ти порасне брада. Нека стане тъмна и плътна. — Той криво се усмихна. — След време мълвата може да омагьоса дори магьосник. Разбра ли какво се опитвам да ти кажа, Стрелецо?
— Да.
— Ще приемеш ли последния ми съвет?
Стрелецът се поклащаше на пети и размишляваше.
Погледна небето. То потъмняваше; преобладаваше пурпурният цвят. Горещината на деня постепенно отслабваше, а от запад долитаха гръмотевици, които вещаеха дъжд. Сияние озаряваше смълчаните хълмове. Отвъд тях се простираха планините. Отвъд тях се проливаха реки от кръв. Той беше уморен, уморен до мозъка на костите си.
Погледна към Корт.
— Довечера ще погреба сокола си, учителю. Сетне ще отида в долния град, за да предупредя онези, които те очакват в бордеите.
Устните на Корт се разтегнаха в болезнена усмивка. Сетне той потъна в сън.
Стрелецът се обърна към останалите:
— Направете носилка и го отнесете в дома му. Сетне повикайте медицинска сестра. Не, две сестри. Разбрахте ли?
Продължаваха да го гледат, затаили дъх, неспособни да излязат от обхваналото ги вцепенение. Струваше им се, че около главата му ще се появи ореол или че той всеки момент можеше да се превърне във върколак.
— Две жени — повтори Стрелецът и се усмихна. Приятелите му също се усмихнаха.
— Проклетнико! — внезапно извика ухиленият Кътбърт. — Не остава нищо за нас!
— Светът няма да се промени до утре — каза Стрелецът, като цитира с усмивка старата поговорка. — Алан, мързеливецо! Размърдай си задника.
Алан се зае да майстори носилка; Томас и Джейми тръгнаха към главната сграда.
Стрелецът и Кътбърт се спогледаха. Бяха първи приятели — поне доколкото бе възможно при техните характери. В очите на Кътбърт играеше опасно пламъче, а Стрелецът едва се сдържа да го предупреди да не се подлага на изпитанието поне още година или дори година и половина, освен ако не иска да замине на запад. Но заедно бяха преживели страхотни моменти и той чувстваше, че не бива да се държи покровителствено. „Започвам да ставам интригант“ — рече си, после се сети за Мартин и за майка си и на устните му заигра коварна усмивка.
„Ще бъда първият“ — помисли си. Едва сега бе напълно убеден в това, макар тази идея да се бе въртяла в главата му стотици пъти.
— Да вървим — промълви.
— С удоволствие, Стрелецо.
Напуснаха зеления коридор откъм източния му край. Томас и Джейми вече се връщаха с медицинските сестри, които приличаха на привидения с белите си престилки и червените кръстове на гърдите си.
— Да ти помогна ли да погребеш сокола? — попита Кътбърт.