— Уолтър — прошепна Стрелецът. — Ти… ти не си Мартин. Ти си Уолтър!
Човекът в черно злорадо се усмихна.
— На твоите услуги.
— Би трябвало да те убия незабавно.
— Не е честно. В края на краищата аз предадох Мартин в ръцете ти три години по-късно, когато…
— Значи си упражнявал контрол върху мен.
— В известен смисъл, да. Но нищо повече, Стрелецо. Сега ще си поговорим откровено. А на сутринта ще изрека заклинанията. Ще потънеш в сън. Сетне ще започне истинското ти изпитание.
— Уолтър — невярващо повтори Роланд.
— Седни — подкани го мъжът в черно. — Ще ти разкажа моята история. Мисля, че твоята е доста по-дълга.
— Не обичам да говоря за себе си — промърмори Стрелецът.
— Но тази нощ се налага. Само така можем да се разберем.
— Какво искаш да разбереш? Моята цел ли? Та ти я знаеш. Заклел съм се да намеря Кулата.
— Интересува ме разумът ти. Твоят тромав, инатлив разум. Като него няма в историята на света. Може би дори в историята на сътворението.
— Сега е моментът за разговор, за разказване на истории.
— Тогава говори.
Човекът в черно тръсна ръка. От широкия ръкав на расото му изпадна увит с станиол пакет, по чиято повърхност проблясваха отраженията на въгленчетата от гаснещия огън.
— Тютюн, Стрелецо. Ще запалиш ли?
Роланд бе устоял на изкушението да хапне от заека, но не можеше да устои на това. Нетърпеливо отвори пакета. В него имаше фин тютюн и зелени, учудващо влажни листа да свие цигара. Не бе виждал такъв тютюн цели десет години.
Сви две цигари и отхапа краищата им, за да се наслади по-пълно на аромата им. Предложи едната на мъжа в черно, който я взе. Двамата взеха по една горяща главня от огъня.
Стрелецът запали цигарата и пое благоуханния дим дълбоко в дробовете си, като затвори очи, наслаждавайки се на усещането. Бавно изпусна дима.
— Бива ли я?
— Да.
— Наслаждавай се. Може да се окаже последната ти цигара за много дълъг период от време.
Стрелецът равнодушно го изгледа.
— Много добре — каза магьосникът. — Да започваме. Трябва да разбереш, че Кулата винаги е съществувала и винаги е имало някой, които е знаел за нея и страстно я е желаел — повече, отколкото е желаел власт, богатство или жени…
Така започна разговорът им, който продължи през цялата нощ, но след време Стрелецът почти не си спомняше за какво са говорили — практичният му разум запомняше само полезната информация. Мъжът в черно му съобщи, че трябва да отиде до морето, което се простира на трийсетина километра на запад. Там щял бъде дарен със силата да изтегли числото на съдбата.
— Не се изразих правилно — добави магьосникът, захвърляйки цигарата си сред останките от огъня. — Всъщност няма да бъдеш дарен с каквато и да било сила. Силата е в теб и съм принуден да ти разкажа всичко отчасти заради факта, че пожертва момчето, отчасти защото такъв е законът на природата. Водата трябва да тече надолу, ти трябва да бъдеш уведомен. Доколкото знам, ще изтеглиш тройка… но това всъщност не ме интересува, не искам да го знам.
— Тройка — повтори Стрелецът, припомняйки си думите на Оракула.
— Сетне ще започне забавната част. Но мен няма да ме има. Сбогом, Стрелецо. Изпълних мисията си. Всичко зависи от теб. Внимавай да не объркаш нещо.
Непозната външна сила накара Роланд да попита:
— Трябва да ми съобщиш още нещо, нали?
— Да — отвърна мъжът в черно, погледна го с бездънните си очи, усмихна се и протегна ръка към него: — Да бъде светлина.
И настана светлина.
Когато Роланд се събуди край угасналия огън, видя, че е остарял с десет години. Черната му коса бе оредяла и прошарена на слепоочията. Бръчките по лицето му бяха станали по-дълбоки, а кожата му — по-груба.
Неизползваните съчки, които бе събрал за огъня, се бяха вкаменили, а от човека в черно бе останал ухилен скелет с прогнили черни одежди, още една купчина кости, още един череп на тази голгота.
Изправи се и се огледа. Погледна светлината и разбра, че е истинска дневна светлина.
Рязко се наведе и посегна към събеседника си от предишната нощ… нощ, която беше продължила цели десет години. Откъсна челюстта от черепа на Уолтър и небрежно я пъхна в джоба на джинсите си — тя щеше да замести челюстта, която бе изчезнала под планините.
Кулата. Тя го очакваше — центърът на Времето, центърът на Пространството.
Отново тръгна на запад, оставяйки слънцето зад себе си. Осъзнаваше, че е отминал важен период от неговия живот.
— Обичах те, Джейк — каза на глас.
Сетне разкърши тялото си и закрачи по-бързо. До вечерта бе стигнал до края на сушата. Приседна на пустия бряг, който се простираше вляво и вдясно, докъдето стигаше погледът му. Вълните неуморно се разбиваха в брега. Залязващото слънце придаваше на водата блясъка на пиринч.