Момичето погледнало надолу. И се сепнало.
— Ах, извинете! — пребледняло то.
— Няма нищо. Ще съм доволен, ако съм ви помогнал с него.
— Увлякла съм се.
— Очевидно обичате криминалните пиеси.
— Обожавам ги!
— Аз също. А криминалните романи?
— О, да!
— Чели ли сте „Кръв по парапета“?
— Разбира се! Хареса ми повече от „Прерязани гърла“.
— Споделям вашето мнение. Далеч по-добър. И убийствата са по-сочни, и детективите са по-изтънчени, и следите, оставени от убиеца, са къде-къде по-интелигентни… Във всяко едно отношение е по-добър.
Двете сродни души впили поглед една в друга. Няма по-непоклатима основа за едно красиво приятелство от споделения литературен вкус.
— Аз се казвам Амелия Басет — представило се момичето.
— А аз — Сирил Мълинър. Басет ли казахте? — Той смръщил леко вежди. — Къде съм чувал това име?
— Може би сте чували за майка ми — лейди Басет. Тя е прочут ловец на диви животни и изследовател на Африка. Постоянно се скита из разни джунгли. Сега излезе във фоайето да изпуши една цигара. Впрочем — момичето се поколебало, преди да продължи, — ако ни свари да разговаряме, бихте ли й споменали, че сме се запознали у Полтърудови?
— Напълно ви разбирам.
— Защото мама не обича хората да се заприказват, без да са били официално представени. А когато мама не обича някой, тя е склонна да го цапардоса с тъп предмет по главата.
— Ясно — кимнал Сирил. — Също като човекоподобната маймуна в „Прободен с рога“.
— Точно така. Кажете — сменило момичето темата, — ако бяхте милионер, какво бихте предпочели — да ви намушкат с нож в гърба, или да ви открият мъртъв без никаква следа от насилие, загледан с изцъклен поглед в нещо неописуемо ужасно?
Сирил тъкмо да отговори, когато — поглеждайки зад рамото на Амелия — съзрял с изцъклен поглед нещо неописуемо ужасно. В стола до момичето се била отпуснала пълна жена с невероятна внушителна фигура и го съзерцавала изпитателно през лорнета си.
— Твой познат ли е това, Амелия? — попитала тя.
— Това е господин Мълинър, мамо. Запознахме се в Полтърудови.
— Нима?
И тя отново заразглеждала Сирил през лорнета си.
— Господин Мълинър — заключила най-сетне — ми напомня малко за вожда на Долно Иси — макар че онзи имаше по-тъмен цвят на кожата и халка на носа. Прекрасен човек беше — отдала се тя на възпоминания. — Само че ставаше фамилиарен под въздействието на джина. Получи куршум в крака.
— Ъ-ъ… извинете… защо? — заинтересувал се Сирил.
— Не се държеше като джентълмен — целомъдрено пояснила лейди Басет.
— Обзалагам се — възкликнал впечатленият Сирил, — че след лечението, на което сте го подложили, би могъл да напише книга по етикеция.
— Той това и направи — безгрижно додала лейди Басет. — Защо не ни посетите някой следобед, господин Мълинър? Името и адресът ми ги има в телефонния указател. А ако се интересувате от човекоядни пуми, ще ви покажа главите на няколко великолепни екземпляра.
Завесата се вдигнала за второ действие и Сирил потънал в размисъл. Най-сетне, радостно констатирал той, в живота му нахлула любовта. Но затова пък — придружена от лейди Басет. Все ще има нещо, замислено си казал той.
Ще прескоча периода на ухажването. Достатъчно е да спомена, че Сирил напредвал с изумителна бързина. Щом разкрил на Амелия, че веднъж се запознал с Агата Кристи, и пътят пред него вече бил чист като изблизан. А един следобед, след като се отбил у тях и установил, че лейди Басет е на гости в провинцията, той сграбчил момичето за ръката и му разкрил любовта си.
Отначало всичко вървяло добре. Реакцията на Амелия била до известна степен задоволителна. Тя възторжено се присъединила към любовните му признания. Метнала се в прегръдките му и споделила, че той е мъжът на нейните мечти. След което нанесла първия удар.
— Обаче всичко е безсмислено! — възкликнала тя и прекрасните й очи плувнали в сълзи. — Мама никога няма да даде съгласието си.
— Че защо? — изумил се Сирил. — Какво има против мен?
— Не знам. Но обикновено те нарича „онзи плазмодий“.
— Плазмодий? — още повече се изненадал Сирил. — Че какво е това „плазмодий“?
— Не знам, но във всеки случай е нещо, което не се харесва особено на мама. Жалко, че разбра с какво се занимаваш.
— Вътрешната архитектура е напълно почтено занимание — засегнал се племенникът ми.
— Знам. Но на нея й допадат мъже, които се скитат из големите диви простори.
— Аз проектирам и декоративни градини.
— Така е. И все пак…
— Освен това… по дяволите! — възмутил се Сирил. — Това да не е викторианската епоха! Модата на майчините благословии угасна преди повече от двайсет години.