Сирил възнамерявал — подтикван от приповдигнатото си властно настроение — веднага след вечеря да спипа майката на Амелия някъде натясно и да я обработи както се полага. Но взел, че заспал в пушалнята, а след това бил въвлечен в богословски диспут с представител на прислугата, случайно срещнат в коридора, поради което се добрал до гостната чак към десет и половина. А след като нахълтал с весел вик: „Я да видим къде е лейди Басет!“, установил с раздразнение, че жертвата му се била оттеглила в покоите си.
Ако настроението му е било малко по-малко приповдигнато, тази новина би подействала на ентусиазма му като студен душ. Ала спиртното гостоприемство на сър Мортимър било тъй щедро, че Сирил само кимнал единайсет пъти, за да покаже колко добре е разбрал, след което направил справка и бил осведомен, че въпросната дама е настанена в Синята стая. Така че се насочил бързокрило натам с весело „ойларипи!“ на уста.
Открил Синята стая, фраснал вратата и влетял вътре. Лейди Басет се била подпряла удобно на купчина възглавници. Пушела пура и четяла книга. А книгата, както установил Сирил с изненада и неприязън, била, представете си, „Стрихнин в супата“. Тази гледка го втрещила.
— Виж ти! — възмутил се той гръмогласно. — Да пукна на място! Мога ли да знам с какво право сте ми задигнали книгата?
Лейди Басет извадила пурата от устата си и повдигнала вежди.
— Какво правите в стаята ми, господин Мълинър?
— Не, не мога повече! — разтреперил се от самосъжаление Сирил. — Човек се разорява, за да си набави нужната криминална литература, а разни там… само го чакат да обърне гръб, за да му свият книгата!
— Тази книга е собственост на дъщеря ми Амелия.
— Добрата стара Амелия! — сърдечно откликнал младежът. — Като нея втора няма.
— Взех я да я чета във влака. А сега бихте ли ме осведомили какво правите в стаята ми, господин Мълинър?
Сирил се плеснал по челото.
— Ами да! Сетих се! Тя спомена, че сте я взели. Нещо повече — спомних си още едно обстоятелство, което напълно ви оневинява. Като стигнах гарата, нещо се поразбързах и взех да хвърлям багажа по платформата — бях се пообъркал. И какъвто съм пън, взех, че забравих моя „Стрихнин“ в купето. Мога само да се извиня.
— Можете не само да се извините. Можете да ми кажете също така какво правите в стаята ми.
— Какво правя в стаята ви ли?
— Точно така.
— Ами как да ви кажа — отпуснал се Сирил на леглото й. — Питате какво правя в стаята ви, така ли?
— Три пъти ви зададох този въпрос.
Сирил притворил очи. Неизвестно защо мозъкът му бил като обвит с памук и не особено услужлив.
— Ако възнамерявате да спите тук, господин Мълинър, кажете ми го направо, за да знам как да постъпя.
Последната фраза засегнала някаква струна в паметта на племенника ми. Изведнъж си спомнил защо се намира там. Отворил очи и ги впил в събеседницата си.
— Лейди Басет — започнал той. — Доколкото ми е известно, вие сте изследовател на дивите пространства.
— Да.
— И по време на изследванията си сте прекосили безброй джунгли в далечни страни?
— Да.
— Я ми кажете тогава, лейди Басет — докато досаждахте на обитателите на въпросните джунгли, не ви ли впечатли нещо? Намеквам за факта, че Любовта е навсякъде — да, да, дори в джунглата! Любовта, неподвластна на географски граници, на националност и животински вид, омайва всяко живо същество. Така че независимо дали си африкански туземец, американски естраден композитор, ягуар, шивач или муха цеце, ти неминуемо търсиш партньор. Затова ви питам: защо един вътрешен архитект и проектант на декоративни градини да не си го потърси? Вас питам, лейди Басет!
— Господин Мълинър — промълвила съквартирантката му, — вие сте куку!
Сирил махнал широко с ръка и паднал от леглото.
— Може да съм куку — покатерил се той обратно на мястото си, — но колкото и да спорите с мен, не можете да отречете факта, че обичам дъщеря ви Амелия.
Настъпила напрегната пауза.
— Какво казахте? — изкрещяла неочаквано лейди Басет.
— Кога? — попитал разсеяно Сирил, защото тъкмо се бил унесъл, гъделичкайки другарчето си по петата, доколкото му позволявало дебелото одеяло.
— Добре ли чух… дъщеря ми Амелия…
— Сиви очи, среден ръст, червеникава коса — опитал се Сирил да опресни паметта й. — Дявол да го вземе, не може да не познавате Амелия! Цял Лондон я знае. А от мен да знаете, мисис… как ви беше името? Ние с нея ще се оженим, ако успея да получа разрешение от майка й. Кажете ми сега като на стар приятел — какви са според вас шансовете ми?